ТИ научи ме да любя,
ти видя ме в мрака ми загубен!
Ти ме вкара в тази лудост,
ти показа що е милост!

Дъжд - капки любов,
нон стоп ни обливат.
Чадърите хвърлете
на изживянето се насладете.
Какво по - нежно
от целувката отдайна...

С маска, с прошка,
с огън се започва.
Огъня да прескочиш,
в кръг да го завъртиш...

Нежни струи климатикът бълва,
а „студ“ въздуха заскрежава,
сякаш снежинки отвън
в душата налива.
Не тишина, не самота,
край теб красива жена...

Въздушна лодка,
дъжд пороен,
сън сънуван,
неспокоен.

Студ прегръща самотата,
моментен порив,
думите потъват в тишината.

Подстригана трева,
четирилистна детелина,
бяла усмихната бреза,
поле от рози едроцветни.

Х*иляда заглавия, изкусно композирани,
хиляда теми, вълнуващо провокирани,
хиляди нощи, превърнати в дни,
хиляди думи, лирично рисувани.

Денят ме застига,
изнервен и блед
завивките дърпа нагоре.
На първото място,
на първия ред
ме слага
да гледам позора му.

Златисто бяло,
деня покорява изцяло,
елегантно черно,
събира погледи безмерно.

Зимна тишина...
Навън снежна белота.
Леки стъпки прокрадват се едва.
Дали пък, снежинка лекокрила,
неволно закъсняла,
своите посестрими догонва...

Във вихър се редуват,
в роли различни приет
и любовника, и шута, и краля,
сценарист на живота си бях.

Глава назад не извръщай,
не скривай красиви си очи,
водопади огън там гори,
четат се в тях желания горещи.

Нека се съмва по малко,

С надежда светла в очите,
качва се той,
люшват се вагоните,
ей, го и първия завой.