Брегове, брегове,
да преплувам край
буйни ледове.
Мост над реката.

Летят...
на юг мислите летят,
на вълните на гребена сърфират.

Нощта,
облаците измела,
пролет се задала.
Езеро в планината…
Изкачване, спускане,
очарователна е на дамата
компанията.

Кокиче да си бяло
изпод "одеяло" топло
главица свенливо подало.

А~кростих? И в скрития стих,
К~расотата на света открих.
Р~ими, чувства преливат,

Все търсим истинската дума,
с която почва нощен стих!
Ти бе ли мое плиткоумие?
Аз бях ли твоя недомислица?

Съкровено в себе си я носиш,
в лунна нощ, протягаш й ръка,
в ден мразовит, в пазвата я топлиш.

Страшна сила те привлича, думата обичам те
а колко слаб си не разбираш- когато я изричаш!
И пристана събира корабите с вълните-
и нощта се слива с думи, думите написани!

Като кафе меланж,
изпито във Виена.

Понякога в пределната ни точка
Една луна се смее през небето
И облаци, безмерно синеоки
Мелодията пишат на сърцето.

Дим над притихнала вода,
слънчев лъч самотен,
разклаща тишината,
избуява светлина,
разпалва смълчаната душа.

Летище – светлини.
Излитат,
приземяват се „бусите”.
Целувки за полет,
при кацане,
щастливи сълзи.

Понякога...
душа влюбена,
в облаче дъждовно
открива,

Кой е глас който буди те в полунощ?
Кой придобил е пълна власт в теб?
Кой на пристан те е взел, в деня горещ?
Кой от тази полосата, пленил е целия ти мироглед?

Тази нощ ще отключа вратата.
Когато желаеш – просто ела!
Ако съм заспал небрежно в тишината,
настани се удобно, налей си вода.