Ш*ироки бавни крачки
по алеята разтягам
в мечтите - момиче със сияйни очички,
за ръка с него се в мислите разхождам.

Накрая взех, че остарях,
а сякаш беше точно вчера,
когато в туфи звезден прах
чертаех планове в Безмера

Не!
Не ми липсваш.
Ти изцяло -
си в мен.

Снощи аз със тебе бях,
към приказки хорски изпитвам омраза,
че си красавица тъмнокоса разбрах,
а отвътре толкова празна.

Искам да пия
от чаша
с дръжка голяма.

Почуках на вратата ти случайно.
Измокрена до кости от дъжда.
Пухтеше на кюмбето весел чайник.
Катанецът заяде от ръжда.

Самотно време...
в нощ за двама.
Самотно...
в ден...без слънце,
ден без дъжд.

З*алез зад хоризонта изтича,
залез в очите наднича,
неудържимо привлича!

Не научих живота и моите плахи мечти
да отпиват от слънцето изгреви като приятели.
Не привикна да пиеш сълзите ми бликнали ти.
Но тогава защо от ребро ме извая Създателят?

Глава под водата!
да изплува...
съблазнително...
мечта или съдба?

Наместо теб-
иконата целунах.

Е*ла крехка и красива, расте в гората,
ела красива, на южната страна на ската.

Още няколко стъпки, още няколко дни,
ще възкръсне душата и през мрака ще мина!
Нощни мигли ще кимват: "Остани, остани –
да ни има и после. И дори – без причина...

Това са предрешени битки.
И в тях не виждам победител.
Ти бързаше да се наситиш
и да преминеш през бедите.

Д*ни и слънчеви, и мрачни
- очакване