А някой свиреше с уста
рефрен от някаква си песен.

да

Откакто го има човекът,
кули строи...

Подари ми дъх от дъхът си...душата си с мъх на крилце..
безвремието в сънят си...хаосът.. по ми е на сърце.
Капка от дънната нежност с глас на ранено сърне..
въглен с оная небрежност ...хвърлен....подпалил поле.

Борят се в мен разгневени въпроси,
дращят покоя в душата.
Те са пирони, забивани косо
на съвестта ни в снагата.

благословено

Ангел небесен,
при хората възнесен,
светлинен лъч донесъл,
в тъмата човеците,
в житейския им път повел.
На чудно място спрял,
град на светлината основал.

Да будиш днес е също отговорно -

Забързан, днес отново те видях —
навярно вече ме познаваш.
Прости ми, че и този път не спрях,
че ръката си към тебе не подадох.

Когато усетя усмивка, аз вярвам
и душата ми не се сърди,
но тялото ми се противи,
а уж това беше само за тялото.

Отиде си с изстръгваща въздишка...да бе останал ден до два ли три.
Захвърли печелившата си пешка....октомври...топлите лъчи.
Утре ще ми смигне със насмешка ноември с боядисана коса
развял в нюанси пъстрата си дрешка..канелено до жълто и ръжда.

на теглилката

Тук минутите – дълги от чакане –
са протегнали сенки към залеза.
Нечовешката болка разплаква ме
и тъга ромоли осезаемо.

Отлетя ката птица...обрулен жълт лист...
ехо отекващо......сняг стапящ се чист....
стон нейде заглъхнал...умоляващ....стаен.....
щтрих......диря преглътнал
път....от раз заличен.

Не помня как се почваше поема...
Дали да я блокирам отначало?...
Но нямам и безкрайно много време
чинът си да избърша от дъха си.