Съвестта си ли пера?
Да е снежнобяла.
Сбирам ангелски пера,
пиша като хала.

В полето лятна буря се изви,
глухарчето притисна към земята...
Полегнаха уплашени треви...
Небето огнени стрели замята...

Криволи покрай реката
необъхтана пътека.
А по нея ний с жената
криволим полека-лека.

Грешна беше тая жена, но беше хубава.
"Албена", Й. Йовков

Тънка риза... а платното от кенар –
пазвата ѝ стръмна като бездна.
Тежък като грехове е този дар –
бяла кожа... като капка нежност...

Изтичат последните есенни дни
и времето все застудява,
а слънцето бледо с немощни лъчи
денят ни набързо скъсява.

По миглите на дивия овес
търкулва дъжд сребристите си капки.
И тръпне кротката кошута, чака
пощада или милост от ловец.

Остатъци от мръсен сняг
по скъсаната кожа на деня,
а аз на сбъркания бряг
опитвам някак да се съхраня

Вечен закон е – не падат узрелите круши
в сянката чужда на друго съседно дърво.
Аз като теб поговорки обичам да слушам,
после да свивам от клонки на мисли гнездо.

По пътека каква ще вървим, щом очите нерзящи,
виждат пътя назад, но в мъгла ни е пътя напред?
Съвестта по сърцата корави безпомощно дращи,
но сме роби на висшето его и новия ред.

Жестока беше битката, приятелю!
Жестока беше битката със себе си.
Да превъзмогна свойта неувереност
и да разбудя стражата разглезена.

И гледам как пред мен история се мени,
история се реди, история непълна, история
мръсна, от празни хора към то празни деца,
празни деца направени без капка мисъл и дела.

Това е само малко пътешествие
през скрежните декори на декември.

Винаги наградата я има –
нос от морков, въглени очи,
хрупкав сняг и белоснежна зима,
край комина болката мълчи,

... черно коте на белия сняг пред вратата ми жално писука,
и нали съм и аз котарак, го прибрах – да не пукна от скука,
за начало дланта ми одра с бели ноктенца – живи пирони,
сетне почна такава игра! – цял ден в стаите с него се гоним,
срещу мене помръдва с уши, сякаш аз съм му ценната плячка,

...имах нужда да го чета.
Имах нужда.
Като лакомията да се натъпчеш