... дали понявга мислиш си за мен, и слитам ли из сънищата твои? –
мъжът, поспрял в полетата ти с лен – в цафарата дъха си да настрои,
момчето покрай барата с върби, издигнало над този свят хвърчило,
или поетът, който – може би? – прощава се сега със всичко мило,
щурчето из безмълвните треви, работещо безспир на нощна смяна,

Този мъж, който срещнах в подмола на моята младост,
бе посипан с барут и ми стигаше драска с кибрит –
да взривя есента и в пръхтящи от дим листопади
да изригнат телата ни с порив, старателно крит.

Всичко вече е толкова минало,
че не помня кога е било.
Върху мене небето е зинало –
нито лъч, нито лъх
от крило.

... понеже пак за теб се размечтах, доде топят се тежките капчуци,
сега варя ти в тенджерката грах със шепа замразени зеленчуци –
доматче, лучец, морковче, картоф, наръсих стиска чубрика и джоджен,
по теб цял век немея от любов! – защото без любов съм невъзможен,
доде го рязах, плаках над лука, и размечтах се в сладостна омая! –

... какво да сторя, че да бъде юни, и Времето за двама ни да спре,
да хлътнем пак из топлите лагуни, в лиманите край лятното море,
и – лошо бодигардът пред хотела да ни изгледа някак – под око! –
ти – с чорлавата сламена капела, аз – с вехтите си плувки от трико,

... защо съм ти? – когато няма да свърша работа за грош,
живея в къщичка от слама, пиян, стар варненски сархош,
във моя ден един ли валяк ми смачка лятната трева? –
какво за мен ли не търкаля? – ехидна, градската мълва,
щом мама ме почерпи бренди и плака с мен на теферич,

... в душата ми нахълта кучи студ, когато ти от мене си замина,
във Варна обявиха ме за луд, крещях след теб във Морската градина,
пустинник, коленичил пред мираж в делири и във тременси несвестни,
в тръстиките на Северния плаж за теб изплаках светлите си песни,
а фарът беше толкова зловещ! – мелтемът плажа риеше с фадрома! –

Звездите вън увиснаха над къщите.
Приспа светулките Луната синята.
И уж е лято, уж сме с тебе същите,
а есента дими над нас, в комините.

Тежи снегът, застинал като лава,
ще тръсне клонче смръзналият глог.
А снежният човек наподобява
един прекрасен ренесансов Бог.

На сънища така не се наситих –
все пищни, цветни, ярки и без звук.
Навярно нощем скитам сред звездите,
а в ранна утрин се завръщам тук.

Понякога съм крива като гвоздей –
забит със злост от упор в твърда талпа.
Яростта ли ражда черни гроздове
с пиперливи и отровни залпове?

Любовта няма нужда от фрази,
от клишета и гръмки слова.
Ако можеш, докрай ще опазиш
всеки допир, за който живях,

С изящната си рокля от коприна,
из листопада – градски развейпрах,
под моя бял прозорец ти премина,
погледна ме за миг – и онемях! –

Преди да зазори, недей си тръгва.
Постой, дордето утрото е мокро
и месецът – като петаче кръгло –
не е отплавал в златната си лодка.

Есента си отива,
с тихи стъпки. Къде?
Уж добра, закачлива,
времето ни краде.