Ти може да не вярваш в тишината,
но тя е толкова красноречива –
обичам те и вън е още лято,
еленова луна рида облива.

... наместо да се лутам из Балкана,
снага изправил в синия Безкрай,
реших на Еньовден да ти пристана! –
и ти да ми свариш в котлето чай.

... когато остарея – и когато нахълтам в твоя спомен някой ден,
във крайчеца на мъжкото ми лято дали ще спреш на пейката до мен,
случайница, слетяла – тъй красива, в последните ми утринни роси! –
със роклицата, дето ти отива, с две панделки във своите коси,
отново да се видя из Всемира! – как с теб във звездни стихове летя,

Обожаемий май!

Мой мако разгален, неистов.

... из дълбоките дъбрави – както си косях сено,
зърнах в роба без ръкави в миг девойченце едно,
по безшумната пътека гледах я – към мен върви,
и се свличаха полека! – под косата ми треви.
Тръсна ми косица руса – и след миг ѝ чух гласа,

Мракът ме разнищи – знаех, че те има –
празно пепелище – подир тежка зима,
дълго те очаквах – да се запозная
с тежките ти крачки в тъмната ми стая,

... аз няма да умра милиардер,
бедняк последен нявга ще си ида,
и щом над мен се стелне мракът чер,
Луната ще блести като скарида! –

Как къщата ще стане дом,
щом в нея огънят не топли?
Стоим си кротки – мълчешком,
и всеки мислите си чопли.

... защото ти ми идеш всяка нощ в дрипясалите сънища по изгрев,
сънувай ме във своя звезден кош – един, дошъл от хорърите, изверг,
пияница и вакх, сархош, пергиш, серсем, след който думите бледнеят,
и по-добре е кротко да мълчиш! – щом угася след малко полилея,
красивата ти роклица от лен, прости ми, но ще я свлека от тебе,

И може би ще бъде пълнолуДие.
Душите ни най-сетне ще се срещнат.
Натам стремим се двамата, безумните,
две пеперуди - в пламъка на свещите.

Живеем с теб на седмото небе.
Кварталът "Рай" посрещна ни безлюден.
И други са се клели, но не е
константа тази обич пеперудена.

Как искам да съм малък таралеж, додето още листи се гората! –
на някоя пътечка да ме спреш във шумата със есенна позлата,
да ме погали бялата ти длан и да ме вдигнеш в топлите си шепи,
без шала ти със мирис на шафран намръзнах яко в зимите свирепи,
над моите бодли да стелнеш в миг косиците си, стегнати със шнола,

Ще направя ръцете си кръг.
Пръстите – възел.
И ще кажа на думите: млък!
На сърцето: не бързай!

... ветрец ли чепка първите мъгли,
за мен ли в бяло пролетта се барна,
или се вейват твоите поли? –
из шеметните утрини на Варна,
морето ли из твоите коси

Спря дъждът да диша – легна сред тревите.
Вече е излишно да го приютите.
Нито го люлеят мрачните ви мисли.
Колко време зрее здрач – да се пречисти?