Навярно съм в първичната си цялост,
защото помня детските си сънища,

… започнах да забравям имена, адреси, номера на телефони –
ужасни са ми белите петна, из тях на бял кон вятърът ме гони,
дори не помня стихче от Рембо, ни ред дори от Яворов и Пушкин,
доде върти се Земното кълбо, все още жив съм, но съм жив наужким,
аверите ми – литнали Отвъд, към мен прииждат – низ от силуети,

... тополите жълтеят като свещи и тихо гаснат в утринния зрак,
и жълтата луна над тях се блещи – един, търкулнат в Нищото, петак,
и охлювът през мокрите дъбрави сребристата си диря очерта,
с дрипливичко сетренце без ръкави възкачва се на хълма есента,
надянала размъкната фланела, мъглата на валма към мен пълзи,

Аз не познавам весели Поети! – край тях с години плаках, пях и пих.
Разбрах, че не в лъжливи пируети! – от Болката се ражда всеки стих.
Дори да го натикат във боклука, и там ще пее в ямб – или в хорей.
Не жажда нито „Нобел“, нито „Букър“ – един невероятен вейхайвей!

Тъгите ми са все неравноделни
и мога с пръсти да преда мъглата.
С мълчание стартира понеделник,
и седмица съм роб на тишината.

Едва ли нещо някому дължа
и лек за преживелиците нямам.
Отдавна знам – живял ли си в лъжа,
накрая сам превръщаш се в измама –

Аз много думи не изрекох,
в неверни мисли се препънах.
Познавам глухите пътеки –
превзети от татул и тръни.

Тя има само едно листо време,
да разгадае полусенчестите ъгълчета,
където вятъра гнезди.

… дойдох да ви обичам – и не мога дори да си помисля друг живот
без праведните друмища на Бога! – към Неговия светъл небосвод,
там, де баща ми пее – или плаче? – невям за мама цяла нощ скърби,
а моите авери – няма начин! – ме чакат с кабернето? – може би.
Но дотогава имам още време, не ми се спи под жълтата трева!

… така и не успях да разбера защо съдбата беше с мене груба? –
светулчиците мои Бог прибра, напъха ги в най-гнилата коруба,
отнесе ми последното щурче – и славейчето мое скри навеки! –
и днес – додето Времето тече, вървя си все по грешните пътеки,
нима се лъжа? – тъй и не разбрах кой Пътя ми към Господа зачерква?

Черни гарвани
Безмилостно
Кълват
Слънцето

Не знам какво рисувал е дъждът
с безплътните си пръсти по стъклата –
видях, че ме очаква дълъг път
през пропасти от суети и вятър.

Окуцяват надеждите, заедно с мен остаряват
и не чаткат с копитата в дните ми луди мечти.
Пак забързани изгреви златни къдрици развяват,
но е тънък градежът на новото, свършил почти.

Сред сивия поток от кални мисли
понякога се взирам все назад –
с надеждата, че мога да изчистя
деня от фалш и глупав маскарад,

... как иде вятър от Балкана,
как дишат сънните гори,
и как базалтът във вулкана
на разтопена лава ври,