Не че зимата ми е любима,
не че искам да затъвам в сняг,
но като е зима – да е зима,
да ми се усмихне Снежко пак.

упражнявам интелекта си
и "говоря" с изкуствения

„Няма как ...Близко е... Близко е вече.
Скръстваш ръцете ... И чакаш...“
Н.Йорданов

Чакам и аз. Първо – през ножа.
После през тежкото дишане.

Сърцето е най-странният двигател,
работи на гориво от любов

Гадая по брайловото писмо на устните ти,
саморазрушително мое небе,

След всяка буря да възкръсвам
понякога е много трудно.
Едва-едва стоя на пръсти
и има риск да се катурна –

Щом прелистя душата си – влизам в забравена книга
и откривам, че времето никога нищо не трие.
За да съм откровена – прашинка любов не достига,
щипка лудост ми трябва и капка небесна магия.

Сега е времето, по Коледа,
когато стават чудеса.
И боговете стават хора,
а всички хора – на деца.

Покрай бездомника и песента търкулна се една монета,
И уморена стихна есента върху разбитите павета.
Заметна листопадните поли, подви коляно, седна бавно.
Забързани към светлото коли, нетърпеливи и парадни,

Токсична мръсна плесен превзе среднощ града.
Прелял – от злост и бесен, талазът на дъжда
разбунената есен обагри във ръжда.
От гърмели разтресен, кварталът удържа.

Сияйният следобед на декември
се вписва точно в личната ми възраст,

... печално е да скиташ по руини и да си Никой, сам във вечността,
преминал вихри в гибелни пустини – и кротнал се на края на света,
от ден на нощ по-чужд и непотребен, незнаен като образ във албум,
да няма със кого да хапнеш хлебец и да вървиш по своя дълъг друм,
забравен и от чужди и от свои! – от Господ Бог дори неприпознат,

Тихо, тихо, много тихо -
чак ти се доплаква,

Дворът се простираше назад,
докъдето погледът не стига

... да поседим край старата синия,
доде на туча боб чорбица ври,
на дядо люти чушки да му стрия,
ония! – дето огън ги гори,