Summum ius summa iniuria *
Цицерон

Все тая ми е за какво се бориш.
Напразно късаш нерви и подметки.

Когато снеговете се топяха,
тогава чух, че планината плаче.
И вечерта над сгърбената стряха
привърза сънищата на ковача.

Панаирът приключи по-рано и вчера в града
бързо сгънаха всички сергии и шарени шатри,
после циганка мете из главната с твърда метла,
и в чували натъпка билети и смачкани карти.

Под гнета на земното пространство
тишината залязва различно.

В съня ми крехък плахо ти ела -
тръгни по сребърната нишка на душата,

"Христос воскресе!"- казва всеки...А Смъртта...
не можеш да й уловиш спатиите.
Раздава картите за следваща ръка
и после слиза да си прибере светиите.

Покрай мъртви селца и стъгди,
покрай сенки – безпътни, бездомни,
през нощта като струйчици дим
се изнизаха четири конника.

... не знам с какво око дари ме Господ,
съзирам всичко – даже и насън,
щом мравката катери стръкче троскот,
или светулка в мрака литне вдън,
гримасата на млъкналия камък,

Изкусен градинар, април
не спира да ме изненадва.
Сред люляка разцъфнал скрил
присадки три и тънка брадва.

На Връбница, света Неделя,
пред храма – хрисима тълпа.
Незрящи идват да прогледат,
сакати – да проходят пак.

Над околните ридове тъмна сянка припада,
шепне вятърът митове, а луната е млада.

От далечната есен на предния век
днес пристигна на цветна картина
миг прекрасен. Усмихнат широко човек
сипва грозде във каца за вино,

В бърлогата под старото дърво,
родено в мразовито, сиво утро,
едно вълче дочу предсмъртен вой
и с нос подуши въздуха барутен.

Колко тих и закътан е дворът.
Сред постеля бръшлянена спи
малка къща с прозорец затворен
и потънали в унес липи.

Сякаш Бог е разгънал папируса звезден да пиша
и морето ме милва с молба да не тръгвам оттук.
Есента е любовна квартира и склад за въздишки,
В парка вятърът гони валма многоцветен памук.