В милионния град, милиони съдби,
живи сенки отнейде извират.
Мъничко след, или малко преди,
жив и аз между тях се провирам.

Есента е стара къща –
с мирис на червен тамян.
Нечий призрак там се връща –
от униние пиян,

Разстила се като коприна
нощта над тихите дъбрави.
Най-просто речено – Родина,
непадлежащо на забрава.

Ято жерави мълком кръжат
в изнурено от чакане пладне.
Задлъжняла съм с всяка лъжа –
но мълча като жертвено агне.

Хан Крум споменаваме благо
и си доливаме чашката.
Опашка ни беше флагът,
сега е това, под опашката.

Вечен закон е – не падат узрелите круши
в сянката чужда на друго съседно дърво.
Аз от дете поговорки обичам да слушам,
после да свивам във клони от мисли гнездо.

... а на изток от Рая -
премерен разкош и блаженство,

Над полето – мараня.
На полето – нищо.
Виждате ли го деня?
Ей го там, във ниското.

Кроим си планове добри наум.
Ала не поумняваш, щом си патил.
Ще дойде ден – в най-скъпия костюм
към Бог приятеля си да изпратим.

Душа зелена, синьото небе
и хоризонтът ласкаво разгърден!
Тук всичко си е пак, каквото бе
в годините, когато бях безсмъртен.

Бездомна светулка – сред двора завърна се баба –
и сякаш глухарчета в празната нива въздишат.
Помилвала мълком кората уханна на хляба,
изприда дъждовния облак на сребърни нишки.

Навремето по панаирите обикаляха фотографи, някои от които си носеха реквизит: изрязани от шперплат и изрисувани силуети – на велможи, атлети, принцеси... Минаваш отзад, провираш глава в отвора, където трябва да е главата – щрак! – и ето те принц, културист, герой от приказка, каквото пожелаеш)))

Пътник съм, знам, и пътувам живота си,
и пътувам без страх, и пътувам със хъс.

Невям светът ми сцепи се надве?
И всяка половина има право?
От болчици едната в мен реве.
А другата – небесна ми е слабост.

Понесъл хиляди съдби
и чудеса,
послушно
денят на вратника седи
и чака да го пусна.