... не беше орисията ми блага,
додето благи думички редих,
докарах се до просешка тояга –
и ще умра бедняк над моя стих.

... под лозницата на двора косерът кълве зърна,
котаракът край стобора дебне слънчеви петна,
във колибката си куча Шаро на кравай се сви,
баба пак пече на туча лют пипер във две тави,
трите агънца ваклуши блеят под сачака пуст,

... смирение! – е думата, с която започва сутрин дългият ми ден –
пред лакомника, озверял за злато, и пред мъдреца, вгледал се във мен,
загърбвам подлеците със насмешка, глупака отминавам с тъжен смях,
по старичкия метод "проба-грешка" и аз до светла старост доживях,
на чисто съм с отминалото време – и с другото, което предстои,

... Господи, сторѝ тъй, че да мога
през света да мина тих – и чист?
Да не се извъртам – грохнал йога,
и да не трептулкам – смачкан лист.

Привързвам се по-силно и по-силно
към битието и към краткия живот,
изтичащ между две вселенски мигвания,
докато вдишва и издишва Бог.

... понякога опитвам да реша и най-неразрешимите въпроси.
По цял ден мъча своята душа нелепи отговори да ми носи –
защо човечеството е на нож с прекрасното в душата на човека?
Защо човек, щом тъне във разкош, душата му престава да е мека?
Защо се мразим? И защо таим добрите думи? – споменче от мама.

Наясно бе със своята значимост.
Той - строен бор, а другите трева -
безлична, бледа, незабележима...
И трябва да живее в таз среда!

Чай на закуска. Салам на обяд. Кифла следобед. Три бирички вечер.
Среден живот. Нито Рай. Нито Ад. Време за обич. Течѐ! – и изтѐче.
Работа. Слава. Пари. И жени. Стихчета. Пиене. Дребни дечица.
Колко слънца подир колко луни гоня погачата в чужда пшеница?

Брули дързък живот и превива на две исполини,

Всеки има своя подпиралка,
аз имам две: бастун и химикалка.

Животът стана нещо нехудожествен,
не мъжествен, а парично мръсен.
Подкарва те с човешкото си множество,
без да пита кой си ти, какъв си.

От кървави балкански камънаци засмуква мляко моят корен.
Посечени от ятагани, гръкляните на моите деди
в безсъниците ми свистят.
Очи на мъртви биволи, очи на мъртви българи подрежда Бог –
и ги държи отворени.

Ела да потъгуваме заедно -
за котките, които си нямат име.
За лястовичето, което се блъсна в прозореца
и все още не може да се съвземе...

... отдавна вече спрях да се терзая,
че моят свят не стана земен Рай.
Смирих се вече с ужаса пред края.
И съм наясно с Божия Безкрай.

Куршумени са думите – ще стреляш ли?
Да знаеш как от думите боли!
Над мене прелетяха късни жерави,
От писъци небето заискри.