Беше толкова хубаво, беше толкова някога,
сняг валеше на едри парцали

Животът ми във лятото закрачи -

на баща ми

Зове ме дивото. Какъв неистов зов!
Вълчицата във мен се е стаила

Имах всичко, исках още.
По-нататък проумях,
че най-пълен е животът,
докато ги има тях.

Сценария не зная кой е писал
и колко са солта му и пиперът.
Събитията носят тайнствен смисъл,
на мен остава ми да го намеря.

Есента - последната любов на лятото

Разбита съм, обсебена от смърт.
Изгубих всички козове в ръкава
скрити.
Изгубих си очите. Като кърт
си правя лабиринти между дните.

Какво – не зная, липсата побира,
но бавно светлото у мен изчезва.
Щом казаха, че майка ми умира,
за първи път потънах – сякаш в бездна.

Не излитай прекалено високо, душа, не излитай!
Там, над облака сив, разпрострян по небето, е тихо.

Дъждът се втурна – бесен носорог,
със зли копита смачка небосвода.
Пиян от суета и див възторг,
вилня върху примрялата природа.

Луната в сън пиянски разлюля,
небесните подплашени кошути.
Косачите из мокрите поля
потънаха във хладните ѝ скути.

В милионния град, милиони съдби,
живи сенки отнейде извират.
Мъничко след, или малко преди,
жив и аз между тях се провирам.

Есента е стара къща –
с мирис на червен тамян.
Нечий призрак там се връща –
от униние пиян,

Разстила се като коприна
нощта над тихите дъбрави.
Най-просто речено – Родина,
непадлежащо на забрава.