"Отново е Пролет. Земята е като дете,
което знае поеми наизуст"
Райнер Мария Рилке

Когато бях дете, получавахме само по един подарък, и то за Нова година. Затова мечтаехме за празника месеци преди това. Пишехме писмо, оставяхме го в пощенската си кутия и чакахме с трепет. Знаехме, че подаръците ги купуват родителите, бабите или дядовците ни, но пак оставаше надеждата, че в празничната нощ се случват чудеса и може да получим и онова, за което мечтаем.

Вечерите през летните ваканции на село бяха безкрайни. Къщите се пълнеха с деца, бабите варяха компоти и сладка на двора или улицата, а децата си разказваха страшни истории за сенки, докато чакаха да ги повикат за вечеря. Това обикновено ставаше късно, защото преди стъмване бабите и дядовците поливаха градини, прибираха компоти или хранеха домашни животни.

Кукуряк, кукуряк
пролет си ми мил и драг.
Занеса ли те във двора,

Малък Гошко е юначе
и в градината не плаче.
Сутрин майка си не чака,
рано сам се буди в мрака.

Още в детската градина бяхме неразделни - трите верни приятелки Пи Пи Пи – Петя, Поли и Пепи, въпреки че не си приличахме въобще – Петя бе мургава, с черни очи като маслини; Поли беше с кафяви очи и къдрава коса, а аз бях руса и зеленоока. Това не ни пречеше да сме неразделни и в игрите, и в белите. В детската градина бяхме атракция на всяка празнична програма - обичахме да пеем, танцуваме и да разиграваме приказки. Най-много се забавлявахме да имитираме животни и птици. Бяхме доволни, ако успеем да стреснем някого, като мяукаме или лаем.

С математиката бяхме скарани от много години, но нещата се влошиха опасно, когато смениха учителката миналата година. Тя ли не обясняваше ясно, аз ли не слушах внимателно, но неусетно се оказах в редицата на двойкарите.
След поредната родителска среща семейният съвет строго реши, че трябва да се подобрят нещата. При това бързо.

Дядо имаше далечна братовчедка, която идваше всяко лято на гости у нас заради калните бани. Беше претенциозна, сякаш идваше не от малко градче в Северна България, а от центъра на Париж. Баба приемаше с въздишка новината за нейното пристигане, обявявано задължително с телеграма, но заявяваше утешително:
— Поне ще е само за седмица.

С химията бяхме като куче и котка в чувал. Хем не се обичахме, хем трябваше да съжителстваме заедно. Формулите за мен бяха мъчение, а изравняването на химични уравнения ми се струваше по-тежка задача дори от влизането без билет в лятното кино. Измислях какво ли не, за да не съм в часа по този така полезен предмет.

Когато бях дете, беше много трудно да се получи номер за домашен телефон. Чакаше се с години за самостоятелен или дори за дуплекс – два телефонни номера с разлика една цифра. Интересното беше, че докато единият номер говори, другият не можеше. Трябваше да изчака съседът да спре разговора, та тогава той да набере желания телефонен номер.

Очаквахме гости за Нова година. Приятели на мама и татко от студентските им години. Всички се вълнувахме, понеже те живееха във Франция, а мама бе решила да блесне като супер домакиня, вземайки им ума с уникално ястие. За консултант повикахме и баба ми от село – да ѝ помогне със стара семейна рецепта.

Един от най-ярките спомени в моето детство е свързан с нашата умна непослушна крава, която обичаше да подскача.
— Батко - споделих веднъж с по-големия си брат Иван, – тази крава скача като жаба!
— Хаха - засмя се брат ми весело, – значи е крава кикерица!

Едно мишле потропа в моето мазе
на скришно място бързо се прикри.
Очички му трепереха в искри
сърчицето го издаде, почна да тупти.

Каза ми, че закъснява
мама. Вън е вече здрач.
Никога не разрешава
друг да бъде шеф-готвач.

Бърза баба по терлички
да омеси пак мекички
внучето си да облажи
приказка да му разкаже,