Заизкачва се по металната стълба и влезе вътре при тях, погледна ги и наум се поздравиха. Седна пред един от мониторите сложиха ѝ предпазния колан и отпуснаха седалката до легнало положение. Зачака!!!

„Когато гледам звездното небе,то ми се струва малко. Или аз раста, или вселената се смалява. Освен ако не са и двете едновременно“
Салвадор Дали

Луната бавно пълзеше към звездите, като приведена напред жена, която сякаш се изкачваше по урвата на стръмна планина. Свечеряваше се. Навън излизаше буря. Добрата стара вихрушка от прах и изсъхнали листа се подслони на земята.

Събирам спомени от душите на мъртвите,
знам че на тях не им е студено,аз зъзна.

Между земята и едно друго царство имало портал. Високо в орбита стояли космически пратеници които гледали човешкия свят.Те наричали себе си” богове”

Дълго са ме търсили. Казаха ми го. Казаха ми го няколко пъти.

Тунелът се протягаше напред в мъждивата светлина на факлите. Рогозинското джудже стоеше с разкрачени крака, чукът висеше в отпуснатата му дясна ръка и подрънкваше слабо при всяко докосване на гравираната с озъбени мечи муцуни глава на чука, до металния обков на дебелите му кожени ботуши.

- Слушай, дядо, сънувах странен сън - каза момчето.
- Ъхъ… - безучастно изсумтя стареца, кърпейки рибарска мрежа пред малката си хижа на брега.

Селцето бе полегнало на хълма някак вертикално и най-крайните му къщи се губеха в шубрака на горичката, нахлупена като рунтав калпак върху леко заобления връх.

Тежки облаци се гонеха в надвисналото оловно-сиво небе. Мрачни небеса обвили мрачен свят. Мъртвите скелети на градове и високи сгради протягаха костеливи, сухи пръсти към небесата. Нямаше да ги достигнат никога.

Беше близо, усети го. Тъкмо навреме, Алексндра усещаше познато изтръпване в крайниците. Все още не владееше Потока напълно, но можеше добре да го направлява. Знаеше точно къде ще иде и колко ще е необходима там Кралицата.

Слънцето плъзгаше по кожата му ласкави лъчи и го заливаше с разтапяща, блажена топлина. Той докосваше пясъка и от време на време загребваше от него цяла шепа.

Вече шест месеца летим, голямо летене пада. Започна да ми омръзва. Досега бях летял в Космоса само за по месец-два. Вярно – корабите, с които пътувах бяха доста по-малки и с по-малко екстри, но и в най-големия кораб да летиш, като си ограничен в едно кюмбе от секретни металически сплави, почваш да се изнервяш.

Еридиан бавно излезе от режима на саморегулация. Оставаше прецизно изолиран в тези моменти. Почувства че някой профуча край него, но не можеше да го последва, не можеше да напуска пространство без да скъса връзката с него, нямаше да може да се върне от потока без последствия, генът му не беше достатъчно стабилен.

Питате чия глава бе открадната? Открадната бе главата на пилота на товарния кораб ZL-15, който от десетина години обикаляше покрайнините на Млечния път, разнасяйки резервни части и оборудване за няколкото новопостроени станции за добив на ценни минерали. Кой я открадна? Ами пиратите, разбира се, че кой друг.

Най-красивият летен курорт в познатата Вселена. Венера беше предната витрина на човешкото самолюбие. Огледало на хорското тщеславие. Напразно съвременниците търсят Атлантида на Земята, тя никога не е била тук. Следите от древните бегълци пръснати навсякъде по планетата въвеждат учените ни в заблуда. Пък и днешните сонди на земното човечество, трудно биха различили обезобразените контури на венерианския континент, дори да оцелеят достатъчно дълго на повърхността.