Най-трудни за въвеждане във владение са онези старите, които ми пращат от болницата. Били са в кома и изобщо не са наясно с новите технологии. Но винаги съм се справял, поне досега. Този последният обаче бе спал цели 70 години, което, както и да го погледне човек, си е сериозно предизвикателство.

Вече десети ден се носим с много хиляди километри в час и нищо не може да ни спре. Особено ме дразни Дълес - недодялан невротик с мания да зяпа през илюминатора с часове. Преди космическата ни станция да избухне, чат-пат свършваше по някоя работа, сега само гледа отдалечаващата се Земя и шепне нещо. Може би са молитви - казват, че по тези места е много вероятно те да бъдат чути. А може и да е вербален тик на нервна почва. С всеки отминал ден все по-трудно различаваме Земята сред милиардния планетен рояк. Чудя се дали още ще я виждаме, когато ни свърши кислорода. Чудя се също кога ще свършат тъпите смешки на капитан Морган.

Огромният къс червеникава материя, натъпкана с нанороботи и огромно количество миниатюрни компютри, се придвижваше през Млечния път, следвайки крайната си цел – третата планета от Слънчевата система.

На екрана планетата изглеждаше съвсем невзрачна, нищо и никаква сивкава топка с две планински вериги, море и обширна равнинна пустош, по която бяха разпръснати опърпани туфи храсталаци.

Подаръци от вятър
раздава Есента,

Есенният вятър за разтуха
взе да духа, духа, духа...
Търсеше да се разсее

Надеждата ме гледа във очите,
пред църквата протегнала ръка,

Мощните дюзи хвърляха остри пламъци и дълбаеха чернотата на космоса. Моранго Снейл бе потънал в пилотското кресло и ръцете му, сграбчили лостовете за управление водеха машината. Предстоеше скок!

Колелото на времето се върти и изтъкава шарката на световете. Спиците му заплитат съдбите на човеците откакто свят светува.

И времето откъсна лотоси
и ги закичи в твоите коси,

Кин беше виновен, да, но това съвсем не беше най-лошото нещо. Когато всички в племето казаха, че той е виновен, а вината му е голяма като слънцето, черна като урагана и вечна като скалите под краката им, той се натъжи и макар тъгата му също да беше голяма, то пак не беше най-лошото. По-лошо беше да му бъдат признателни, защото гладът им вървеше с гнева, а стореното от него беше забранено.

Синият се спусна към кораловия риф още с първите лъчи на слънцето. Струите светлина галеха кожата му през лазурните води.

- Тя трябва да поспи – изрази мнение Оръжието.
- Кйк? – реагира въпросително Кралицата. Александра се направи че не е чула, но го проследи внимателно с поглед. Озадачи я не толкова изказаното, колкото обстоятелството че Оръжието прояви свободна воля и се опита да повлияе на кораба. Може би не беше толкова безобидно, колкото го възприемаше по навик.

Стрелката на индикатора навлизаше в червения сектор. Гаспаро Чайна се задушаваше. Кислородът в скафандъра му бе почти изчерпан. Вдишваше все повече въглероден двуокис и дишането му бе бързо и учестено. Шлемът му бе зацапан отвън и замъглен отвътре.

Детската болница
(научнофантастичен разказ, вдъхновен от Хауърд Лъвкрафт)
автор: Светослав Александров
26.07.2015

Седя сам, сгушен в ъгъла на най-пропадналата кантина във Вселената - „Черната дупка“. Това име е твърде непривично за заведението, което се намира на Хоепра, единствената известна обитаема планета, обикаляща едновременно около три слънца.