Венеция, гондоли и Голдони и канцонети, порещи води.
Вивалди – всичките сезони, Лъвът, тъй златен както и преди.

В момента не се интересувах нито от Вламенк, нито от снайпериста, нито от багажа си. А може би трябваше. Отворих книгата: по-празни листи не бях виждал. С една особена, настойчива празнота, която те приканва да я запълниш.

Нямам ясна ориентация кога се случи, случва се, или ще се случи тази история, защото линейното време и стрелата му са загубени вече за мен. Пребивавам в онова състояние на съзнанието, в което мога да видя едновременно миналото, сегашното и бъдещето, както и всичките им варианти.

Галина Попова притвори очи и опита да се отпусне, но не успя. Не помогнаха нито дълбокото дишане, нито мантрите. Просто продължаваше да анализира странните съобщения от марсианската базата MZ-7BK, заради които сега се намираше на борда на най-новия клас междупланетни совалки. Всъщност на единствената такава с импулсен плазмен двигател.

- Гордея се с теб! – каза баща ми. – Успя да спечелиш Голямата награда!
Поканил съм приятелите на вечеря. След това ще те изпратим.
- А Сънят според теб, какъв ще бъде? – попитах аз.

– Татко, какво е музиката? – попитата принцесата и с леко нервен жест отметна назад русите къдрави кичури, които бяха паднали върху челото й.
Царят очевидно се стресна от въпроса й. Гъстите му вежди се сключиха и лицето му доби страховито изражение.

Застанал на върха на един нисък хълм, Андрю Хайнс притисна слушалката на комуникационното устройство плътно към ухото си и трескаво занатиска копчето, чрез което се осъществяваше връзка с настоящето. От сутринта поне десет пъти бе опитвал да се свърже, но не бе успял, може би заради гъстата растителност – във всички посоки се простираха вековни дъбови гори. Защо ли не се бе сетил по-рано да се качи на хълм? Дали вината не бе в глада?

Днес е първият ден от новия ни живот, любима. След тридесет години на мечти и планове най-сетне сме само двамата с теб. Обещавам ти, че ще бъда винаги до теб в радост и болка, в здраве и болест, в бедност и богатство, от този ден насетне до последния си дъх. Кълна се, че никой и нищо повече няма да ни раздели.

Сините очи на семейния адвокат, макар и леко потъмнели от възрастта, блещукаха с дяволито любопитство. Джеймс четеше лежащия на бюрото документ, барабанейки нервно с пръсти.

Небеса обвити в мрак. Надвиснали над отчаян пейзаж от влажни скали и полумъртва земя. Небеса обвити в мрак, самота и пронизващ студ. Пустош! Ветровете носят остри парченца замръзнал в облаците дъжд, жълто-кафяви мъхове царуват под острия им писък. Скалите се пукат, ронят и разпадат бавно през времето, а светлината не може да пробие могъщите облаци.

Пътеката се виеше като змия през девствените гори. Тя бе единственото свидетелство за човешка дейност в този защитен от закона район. Не се виждаха нито сгради, нито далекопроводи, нищо, което да е натрапено от човека. Хотелите и хижите, които десетилетия наред бяха загрозявали и замърсявали природата, вече не съществуваха. Грозните им бетонни туловища бяха отстранени старателно и с вещина.

Разбрах, че татко е нещо като шпионин преди около година, когато , в негово отсъствие, се разрових в лаптопа му. Дотогава си мислех, че е счетоводител, работещ в някаква зачукана държавна служба. Колко глупав съм бил само. Лъгал ни бе, мен и майка ми. Всъщност сигурно е нормално работещите в тайните служби да лъжат, та нали делата им са свързани с националната сигурност. Не казах на никого, дори и на мама. Но ме глождеше отвътре да проуча по-сериозно тази тема. Леле, яко е баща ти да е от ЦРУ!

Отварям очи, без писък, така се будех в началото. Научил съм се изплувам постепенно.

Александра още я нямаше и не знаеше докога може да протака преговорите с поставените лица на Древните. Ситуацията започваше да му лази по нервите. На всичко отгоре щом доближи личната си каюта усети натрапчиво присъствие:

За пръв път разговарях с него в самото начало на юни. Бяха първите дни на месеца, когато предчувствието за настъпващото лято се носеше из въздуха на талази.