Когато чух думите му, се задавих със закуската. Значи, момчето, което искаше да се махне възможно най-бързо от града и ме лъжеше постоянно, искаше да остане при мен и да учи в моето училище. Той се беше побъркал! Имаше нещо, което го задържаше тук и трябваше да разбера какво е.

Можех да почувствам болката му. Чувствах го, сякаш бяхме едно цяло. Затаила дъх, гледах как жадно се бори със смъртта. Цялата кръв по него, стичаща се от гърба, целият огън в това крехко тяло, изведнъж избухна. За един миг всичко замря. Той престана да се бори.

На пръв поглед, посланикът изглеждаше досущ като човек. Хуманоид. Сива дреха, подобна на наметало, с качулка, го покриваше изцяло. Виждаха се само ръцете до китките. И краката до глезените, обути в сандали, на босо. Цветът на кожата му беше розово човешка, много светла.

Дафни беше на фотосесия, защото бе модел. Когато излезе от студиото за снимки, я блъсна кола и тя изпадна в безсъзнание. По спешност бе приета в болница, където казаха на родителите и, че е в будна кома. Докато лекарят обясняваше на родителите и никой не предполагаше какво се случва в главата на Дафни. Младата красавица бе като Снежанка, изгубила представа за реалността, тя попадна във вихъра на фантазията си:

– Здравей! – Казва марсианецът.
Вдигам помътен поглед от учебника. Той е цъфнал на сред стаята и лениво помахва с антени. Поемам дълбоко дъх и броя до десет. После много спокойно казвам:
– Виж какво Марс… Ела утре!

Нощта прониква зад пердетата
и взима мойта светлина,
за да я хвърли на паветата,
където аз останах да лежа.

- Дрън, дрън, дрън. Всичко това са глупости. Ако до три часа не поправим скапания кораб и не си изнесем задниците от там, ще трябва да го продадем за да покрием скапаните такси. Затова се размърдай.
И шефа му ядосано му затвори.
"Пука ми" - помисли си Дрен. - "Направо ще си го преместя от единия в другия."

След като се настани на шофьорската седалка, Денис се загледа в емблемата, изобразена на волана – незнайно защо му напомняше на комбинация от три пръста с преобладаващ среден.

Откъм сгушеното между две офис сгради павилионче се носеше миризма на скара и пържени картофки. Възпълната продавачка се усмихваше с половин уста на клиентите, докато сръчно обръщаше пържолите и кюфтетата. Бялата й престилка беше опръскана с мазнина и отчаяно се нуждаеше от пране.

Денят обещаваше да бъде хубав. Слънцето надничаше над хоризонта, галейки с лъчите си спокойното море и пясъчната ивица пред хотел „Жана”. Средиземноморският циклон, който три дена бе носил дъждове, през нощта се бе изтеглил на изток и клиентите на хотела най-сетне щяха да имат възможност да се попекат.

– Трудно ми е да повярвам, че вашата компания може да направи така, че да живея 120 години – подхвърли стройният шейсет и пет годишен Люк Джерард и се загледа съсредоточено в седящия пред него лекар. Лекарят беше невзрачен, с миша физиономия и блещукащи от алчност очи.

Бях трезв рационалист и едва прохождащ саморасляк в Гори Тилилейски. Сам, в центъра на съвършено непозната земя. Изправен срещу дипломиран манипулатор. Защо беше толкова доволен, че книгата е у мен? Давех се в собствените си мисли.

”Когато отворих очи” е доста неточно. Очите ми си бяха затворени, виждах бързото трептене на очните си ябълки, тялото ми лежеше отпуснато на пода. Нямах думи, с които да опиша случващото се.

Чувствах се свободен. Бях приел за даденост най големия си страх и сега нямаше какво да ме уплаши. Поседях в мрежата около два часа, а след това натраках на Ван Вламенк отговор:

Бари беше само път за бягство. След като се разминах с Дубровник, можех да се утеша единствено с Венеция. За мен тя е нещо като Дядо Коледа за възрастни.