Сезонът снежен,
с тихи стъпки наближава.
Вечер обещаващо надниква,
сутрин все още отстъпва,
на слънцето път дава.

Там край реката, извора... ,
където е водата, от памтивека,
жилище устройва си човека.

Краят на света,
струва ти се, да,
но едва сега,
ражда се тя.

Дъжд валеше, слънце грееше,
цветни дъги рисуваше.
За добро, поверието
никога не се сбъдва.
Тъй Бог решава,
непрекъснато дъгата отдалечава.

Мария Панайотова е родена в град Ямбол през 1957 г. Пише от десетгодишна. Издала е книгите: „Сърцето на капчука” (1990), „Пастирка на светулки” (2005), „Цвят на жажда” (2007), „Връх за пеперуди”(2009), „Небесни елипси” (2010), „Взрив от деветата дупка” (2012), „Дневникът на един млад беладжия” (2021) и „Острови в душата” (2023).

" Дано това да те не слóми,
приготвила съм за нощес

в небето се разтварят лястовици
- мил спомен по онези летни дни

Страхувам ли се от смъртта? Не. Притеснява ли ме неизвестността след края на моето физическо тяло? Преди – да, сега вече – не. Причината – имам близки души, които ме чакат Там. Те ще се погрижат за мен.
Страдам ли, че много проекти, които съм започнала, ще останат недовършени? Преди се тревожех, но вече спрях. Ако нещо трябва да бъде довършено, ако е стойностно, ще се намери кой да го финализира.

Тишина...
...пълзяща.

Ч*овек се ражда,
живее - твори
няма и век.

В септември, дойде ли ден шести,
започват разни патриоти
във Фейса да ни учат вещо
„на ползу роду“ да работим:

съблазън колчем

Щом жените от мъже толкова разбират,
то защо съпрузи те днес тъй дълго дирят?
Търсят мъж, атлет поне, да е бог в кревата,
щедър, с пълно портмоне, верен на жената...