Вдига се завесата.
Сцена сериозна.
Игра бутафорна.

Аз бирените вопли още чувам,
в среднощните запои ги сънувам.

Приятели и непознати, ще пиша в проза...

Осми март е празник на жените.
Те света даряват с красота,
а разведените и момите,
и мераци будят във мъжа.

Тяло тленно за последно тръгва по земната пътека
душа покорна се прибира при създателя си, Бог-отеца!
Времето е спряло песнопение с мълчание
лика в смирение е запечатил, Неофит-православен!

Там, изпод зелената
трева
наднича празна очна
яма...

Огъната си ти телчица,
проблясваш в офиса натъжен.
Роднина си на карафица
със тебе листа е омъжен
за папка или за класьор,

Мъжете в Западна Европа.

Маскирани мъже на Сирница
по улиците вдигат гюрултия,
във вълчи кожи като глутница
звънци на кръста бият - халосия.

От терасата вечер, небосвода оглеждаш.
Късче звездно небе. Очи затваряш,
в необятните простори политаш.

Безмълвна си, като мъглата гъста, паднала в деня ми светъл. Потъват безответно думите ми в твоето дълбоко безразличие. Повява хлад от твоето безизразно лице и всичко покрай нас сега добива своите неясни очертания. С лицето на мъгла стоиш пред мен – непроницаемо. И нищичко от мен не иска, и не обещава нищо то.

Толко много ХуЛитери
няма ги днес
не пишат,
не четат,
не коментират...

Ако не се бях спънала и за малко пребила по стълбите на метрото, нямаше да видя малкото, навито на ролце, чисто ново, опаковано готово, изпуснато, изхвърлено, изгубено, или каквото там късметче.

Човекът вървеше бавно по улицата. Потропваше с бастунче, почукваше по стените на сградите и крачеше напред. Беше сляп, но продължаваше неотклонно по пътя си.

Движим се в различни коловози – ние и децата ни. Всеки върви по своя път, усещайки или не своята уникалност. С опита разбираме, че животът се повтаря отново и отново и искаме да предпазим децата от нашите грешки.