Летни перести, палави облаци
зад дърветата нахално махат,
но не съм с очилата си розови,
пеперуди не пърхат в стомаха.

(или как да си пропилееш приятно деня, по примера на Перуника Майска)

Перуника Майска беше обявила общословесно събрание и докато чакаше думите да пристигнат и да заемат местата си, се разхождаше важно по подиума и се опитваше да гледа строго, както подобава на началство. Думите, от своя страна, не бързаха особено, мъкнеха се на малки групички, бъбреха помежду си и се кискаха, сядаха някъде, почваха да се буткат, ставаха и тръгваха да си търсят друго място, заприказваха се със съседите си, шумоляха, скърцаха и трополяха и изобщо се държаха както подобава на служители, свикани на поредното досадно събрание.

Очите гледат,
сърцето вижда,
душата чувства.

О, Знаме бяло,

Пътеката към мене е с Добро осеяна с усмивки.. мили жестове
и тръгнеш ли към мене ти със зло с мълчание ще ти отвърна..Просто е!
Висооооко там по козята пътечка в ляво.... скрита във една отсечка...
живее моята душа ранима с Достойнство ...вяра и зачитане градена .

Автор: Любинка Донева, Р. С. Македония

Тъжно е,
като студеният
зимен дъжд, който

Пътищата тежко мълчат.
Понякога сякаш не чуват,
когато душата ти вика…
Гърмят подкови от всички епохи,
преминават, облечени в огън,
все едно пак тръгват на битка,
мъртви войници, сираци, вдовици.
Остри камъни раздират нозете ти,
ако посмееш да тръгнеш след тях.

Когато съм в зоната на здрача
и на глътки тишината ме отпива,
безсилен съм, изгубен и отчаян,
от мъката, която ме присвива.

"Не пипайте поетите!". Защото,
дори да им ивадите окото,
те по-далеч ще виждат пак от вас.

най е учител

- Помните ли, онази сцена от „Дами канят“, в която Невена Коканова отиде с Яким в къщата на вуйчо му? – попита Ники, отпивайки от бирата, нова доставка, чешка, наливна.
- Помним, помним – каза Джони – и вуйчото надничаше през една дупка.

Не обичаше да се мести от квартира на квартира. Беше го правила толкова много пъти, че вече не ги броеше. Стоя до късно през нощта да опакова всяка вещ, която после внимателно поставяше в кашони. Плашеха я тези шумолящи опаковки, зад чиято бъбривост се сгушваха чувствата. Във всяка следваща стая, която се превръщаше временно в неин дом, оставаше по една надежда – издъхнала, но непогребана. Винаги

Не тръгвай отново, любима!
Щастлива навярно си с мен.
В живота е яростна зима -
безчувствен е чуждият ден.

(Из цикъла „Кафенето на последния етаж“)

амфорите на гълъбите
наредени по покривите

Лист хартия специална подбираш.
Капачката на писалката сваляш.
Дълбоко се замисляш