XXXIII

- Не знам – Постимус се почеса замислено по брадата – Може и да си прав, но дали ще си струва риска?
- Трябва да опитаме – решително го прекъсна Ел – Спомняш ли си, Радея?
- Не съм съвсем сигурна, но аз също мисля, че трябва да опитаме.
Всички много внимателно бяха изслушали плана на Мираел.
- Но цялата тежест ще падне върху вас двете – не беше съвсем доволен Рамус.

Спускахме се от другата страна на планината. От тази страна стръмнината беше по-голяма, движението ни напомняше едва ли не спускане при скиорски слалом.
-Ти наистина си малко луд. Един мил луд.-каза го с най-очарователната нотка на гласа си.

Искам аз да си призная:
- Снощи гледах „Кой да знае“.
Имаше въпрос, във който
питаха за две съседки.

Не е нужно, всеки ден
да се чувствам задължен,
в сайта ХуЛи-те, например
да присъства мойто име.

XXXI

- Той ще се справи – гласът на Богинята-майка звучеше уверено.
Михаил, колкото и да се съпротивляваше, беше довел старата Амба при нея.
- Това е кощунство! – продължаваше да недоволства. Какво ще Му кажа сега?
- Успокой се, сине! И остави това на мен.
После погледна с майчинска загриженост старицата:

Мнозина търсят я с години
и никога не я намират....
Защото тя сама избира... кого да посети
А те дори не подозират
че дирят я където тя не е.....

Навлизаме все по-дълбоко в пазвата на планината. Върховете висяха над нас, изглеждаха толкова близо, създаваше се впечатление, че ако протегнеш ръка ще ги
докоснеш и в същото време бяха така недостижими, пробождайки небето. Момичето, допряло лице до предното стъкло, с широко отворени очи, поглъщаше уникалната гледка. Намалих скоростта и спрях. Нека удължа удоволствието, което изпитваше в този красив миг.

Всички помним, след Десети,
как червените велможи,
метнали кожуси овчи
върху вълчите си кожи,

Мъж в метрото чете поезия.
От истинска книга. Държи я нежно
с двете си ръце в долния край.

От Бургас, през Филибето,
бях си взел билет.
Трябва в София да ида,
та да видя свет.

Автор: Марта Маркоска, Р.С.Македония

Седемте чудеса на света са малко,
да крепят глупостта човешка.
Седем години в Тибет са малко,
да ни избавят от изкушения!

Пътят, по който тръгнахме, се насочваше към планината, надвиснала над нас. Усещането беше много различно. Нямаше я монотонността на магистралата, декорът се сменяше често. Обзе ни спокойствие, романтичност, даже усмивката на момичето не напускаше красивото и’ лице. Тя просто сияеше, тихичко пригласяше на мелодичната песен, извираща от тонколоните. Нова игра на природата, предизвика нашия възторг и ни предложи неповторимо забавление.

Обикна Слънцето Водата,
с лъчи обгърна я изцяло,
и неусетно над Земята
роди се облаченце бяло.

Беше отдавна,
в туй време славно
на социализма,
днес вече призрак.

Във Фейсбук мъж обява дава -
продава своя малък син,
защото той не го оставя
следобед сладко да поспи.