Глава 1. - Убийството
Стоеше на брега, а вятърът любопитно провираше пръсти в косите му, златни като узрялото жито на Добруджа. Приличаше на Лунния принц и също като него се чувстваше уморен и самотен. Сключил пръсти под брадичката, мислеше за морето, липсващо на географските карти. Онова страшно синьо, което залива с вълни тишината в душата - жесток ураган от болка и гняв, в който се губиш, докато отмалееш, а ти се иска да има врата в морето, която да отвориш и цялата морска шир да те погълне безследно като спасение, докато станеш прашинка във времето и вечността.

Зад хоризонта да погледнеш,
да жадуваш слънчев лъч,
глътка любов да вкусиш,
това е толкова...

Мога планини да ви преместя,
само за това че съм щастлива,
само да това че мисля нежно,
и че чувствам любовта си силна.

Насълзена е тя, със свито сърце,

Зелено–бяла, като в приказка чудата,
спокойна си тече реката.
Ин, града обхожда,
центъра на Тирол изгражда.

Безнадеждност идва при мен - пияна,
шепне ми нещо - не я разбирам,

От векове нашите баби и деди вярвали,
„Семейството е мястото свещено”.
Там, цари разбирателство, любов,
там децата се раждат,
под грижите на своите родители растат.

сливи за смет се

Неделен пазар.
Избирам петел за курбан.
Най-хубавия.

Дълго чакана...
страстно преследвана.
Неусетно тръгва, започва,
впряга мисли и сили,
достига безконтролни висини.

Предутринно прелиствам мисълта

Цветът на люляка увяхна,
прецъфтяват една след друга,
чашки ароматни.

поезия и

Краварят не иска главоболия.
Иска ред в стадото, мляко и тегло.
Не му трябват битки, нито рога,
а тежки, мързеливи, кротки тела.
Затова поставя въпроса ребром,

За какво ми е вече този живот,
ненужно дълъг и толкова сив.
И вече толкова непотребен.
Написах хиляди страници –
кой ще ги прочете,
а и да ги прочете