В моето далечно детство,
поучително бе средство
стихчето за баба Мравка
и Щуреца със гъдулка.
(Или може би, с цигулка)?

Напразно шепнат ветровете
навред по градските площади,
че пролетта закичва с цвете
дървета, храсти и огради.

Слънцето, внезапно се скри зад голям облак. Тази промяна често се случва в планината. Ярка, страховита мълния проряза небето пред нас, последвана от мощен тътен.
-Уф! Страхувам се от тези гръмотевици. Като малка, криех главата си под възглавницата и сега го правя.- тя пребледня и се вкопчи в дясната ми ръка.
Като че ли всички светкавици и гръмотевици на света се събраха над нас. Едри капки летен дъжд заудряха безжалостно стъклата. Трябваше да направя нещо. Малко по-надолу встрани от пътя имаше малка страноприемница, добре че се сетих за нея. Макар и малко рисковано, натиснах газта.

Като орел крилете си разперил
Марин Кадиев сякаш бди над нас,
в историята истини намерил,
омайва ни с приятния си глас.

В бялото градче Балчик,
чул се моят първи вик.
Градът бил на Дионисий*,
тъй че той ме е орисал.

Саваната полюшва свойта бурна тревна маса
като бошуващи разпенени вълни
разбиващи се с грохот в съседската тераса
надвиснала над нашите глави....

Омръзна ми да плаче Пролетта,

Едно сечиво, само на края на гората захвърлено останало само. Малцина го използвали, повечето използвали чужда съвременна техника. Така си въобразявали, че качество давали. Валентинчо-слугинчо и няколко стари моми от селото Кратунско се дразнели най-много. Нямало кой да изкопае една дупка и да погребе това желязо.

любов не се ли
уважава - в нелюбов
преизбуява

Като котка се промъква утрото.
И дебне.

В онази вечер не отидох при реката. Върнах се при нея. Така поне ми се стори, когато застанах на брега на вира и видях как последните слънчеви лъчи обагрят водата и се разтварят в нея. Нищо не се беше променило – същите камъни, същият бързей, същият мирис на трева и влажна земя. И все пак всичко беше различно. Може би защото този път бях дошъл без бързане. Без въпроси. Без желание да намеря нещо.

Смятам, живата природа
винаги ще е на мода
и зелена твар от нея
съм намислил да възпея:

Някой ден пътуването ми ще свърши
и стъпките на прага ми ще заглъхнат.
Те вече няма да могат да се събудят.
Пътят ще свърши, но не плачи, не си струва.
Пък и знай, че няма да си ида завинаги.
Ще се върна като дъжд, чукайки на прозореца.
Ще се върна като трева, протягаща се към светлината.

- Последният да влезе – медицинската сестра с вид на проскубана дропла се подаде от вратата на докторския кабинет и издума фразата без да внася излишна емоция.
Присъстващите десетина пациенти се огледахме с учудени погледи.

Било ли е, сега ли е, или ще бъде не зная, но зная, че не може без някъде.