В памет на Ваня

Природата отново ни говори
с безкрайния си кръговрат.
Отдолу никне крехка роза.
Отгоре пада звезден прах.

Хармонията е велико нещо.
И съвършенството
е цяло изтъкано от хармония.
А любовта е съвършенство и хармония…

Животът е вечен...
от една форма в друга минава.
Устройва победи, падения
и тъга има, и радост
в човешкия мир.

Макар и със косица сива,
жена ми още е красива.
Понякога това ѝ писва
и си я жълта боядисва.

Нощта лети над нелюбовната земя,
устремена към своята неустановеност.
Бързам да стигна там преди да съмне -
тази нощ е балът на магьосниците.
Трябва бързо да си надяна маската
защото камбаната ще бие полунощ,
мъглата ще започва да се вдига
и Господарят ще извика името ми.

Минах през прага на много резета горчиви.
Знам, че залостен е някъде моят късмет.
Липсвам на себе си, даже, когато съм жива,
но не продадох живота за купчина смет.

За какво си мечтаят хората? Разбира се – за Рая. Те казват: “Раят е райско кътче. Живот да си живееш там!” А питат ли ме на мен какво ми е, като от вечни времена раста в Рая?

В оределите редици
на мои съученици,
разговарям с малка бройка.
(И то само май, девойки).

Преди повече от седем хиляди лета...
Божествена Премъдрост,
край извор минерален,
от Витоша - Люлин -
Стара планина оградено,
селище родила.

Питам се: - Защо бе хора
толкоз слаб е интереса
Към последните „творби“,
които съм ви поднесал?

Под дебело снежно одеяло,
прегърната от топла риза,
в дланите, обути в ръкавици пухкави.
Къде е...

посвещавам на Живота

Повествователна (наративна) поетика

Автор: Зоран Якимоски

Завъртяните думи навътре
като обърната кожа

Лъкатушат любовно лавандулни лехи,
лобелии, люляк, лилави лалета!
Лудеейки, лумват лазурни лъчи!
Лилавости лъхат, ласкаещи, лете.

Със годините избледняват
сетивата ми. И неясна
болката не боли, не ранява.
И не зная кога е пораснала.