Нощта се спуска над града.
От Турлата повява боров хлад
с дъх на горски ягоди и на къпини.

Април 2006. Мидълбери, Вермонт, САЩ – градчето и колежът, където следвам от четири години. Четири момчета – двама американци, един индиец и един българин – и една кола – старо синьо Субару. Крайната цел – Ню Орлиънс, Луизиана. Официалната причина – да помогнем с разчистването на щетите от урагана Катрина. Неофициалната – любопитство да опознаем източното крайбрежие на Съединете Щати.

И тръгвам аз по Лунната пътека
в началото със малко страх...
И стъпвам лееекичко...полека...лека
Аз никога не съм бил толкоз плах...

Шумен, зловещо настървен е днес светът ни. Но … носталгията по изживелия времето си социализъм не ражда утеха, нито е светъл лъч сред безнадеждността за утрешния ни ден. Ако Бог е прелял своята същност и в слово, защо да мълча? Знам нищо не зависи от мен, абсолютно нищо! Други коват съдбините на човечеството, ала те не са повече от невинно страдащите.
Тези 5 хиляди морски пехотинци, пратени в Ормузкия проход в готовност да нападнат Иран, имат майки, бащи, сестри, любими, вероятно и деца. Всички те дали ще се завърнат живи и здрави по домовете си?
Аз съм една от всички майки по света. Ако в името на една идея /справедлива или не историята отсъжда/, на определена кауза, на някакъв стремеж или амбиция се пожертват десетки, стотици, хиляди човешки животи, от хуманни мотиви ли се ръководели онези, които са заповядали да се разрушава, пали и убива? – питам аз. Не познавам религия, нито Бог, който да оправдава насилието. Изключвам ислямския фундаментализъм.

"Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които небесата даряват хората."
Мигел де Сервантес

Дъждът със сребърни игли бродира днес пейзажа. В него се опитва той да нарисува моята мечта – неясна и за мен самия. През светлите вадички по стъклото на моя прозорец пробягват несбъднати блянове в розови тонове. Отсреща, върху покривните антени заловени за прелитащите облаци, душата ми разпъната, подложена на вятъра, пак диша тежко и с хриптене. Дъждът се смесва с дъжд от падащи листа, с които вятърът се забавлява.

стълкновения

Мигът е тук и сега.
Изпуснеш ли да отлети,
трудно се връщат,
угаснали мечти.

Залата беше претъпкана.
Съдеха опасен престъпник.
Той седеше зад банката,
свел поглед, свит във яката си.
Искаше да прикрие някак си
пооръфания ревер на сакото.

Дъждовната вода не спира
да ме залива в този ден
и всяка дума ѝ разбирам,
и сякаш казва я на мен.

Всички тук сме ветерани
от един отминал строй
Със тела покрити с рани
но и с дух кален във бой.....

Троянска топла вечер –
и залез тих
под погледа на стария Балкан.
Повява хлад и падат тежки сенки
по прегорялата трева в хайдушките ливади.

Ночевала тучка золотая

Благослови ме, когато си тръгваш.
Да не опитваме да будим призраци.

Чужд си отдавна на моя пейзаж
от перли в спукани миди.
Златни обвивки бонбонени книжки
в пликче със старите снимки.