Тук във този грешен свят

Защо всяка вечер оставям храна само на белия вълк,

Все още зимни,
нощите скриптят от студ
и скреж бодлив облепва всичко,
А в мен напира пролет –

Христос Воскресе

Звездата Витлеемска
ГО донесе…

Вихрушки въгленова вечер вае.
Внезапно вкъщи влиза вест, вестú:
— Вижте, вижте! Вънка вред витае,
Великден влита — вече възцари!

разпнаха Го и

(Из личния архив на Перуника Майска.
Празнична почерпка за Марта. И който още се присламчи.)

Вчера правих за пръв път крем карамел. Не беше толкова страшно, колкото е според легендите, но се оказа по-дълго и по-смешно. Тоест смешното го произведох аз, а дългото си беше обективно.
Като начало си потърсих рецепта в интернет (къде другаде!*), но явно конкуренцията там толкова се е ожесточила, че кулинарните съветници вече се мъчат да привличат последователи не само със съблазнителни картинки, но и с литературни излияния около готварското си изделие. Ако исках да чета ода за крем карамела, щях да си я напиша сама, благодаря.

Преди прогресивните се подиграваха на консервативните, че вярват, че земята е плоска, само защото в Библията пише така. Сега консервативните се подиграват на прогресивните, че вярват, че един мъж е жена, само защото в документите му за самоличност пише така.

За чуждото,
да се ламти не бива.
Прави, каквото знаеш, можеш,

Дворът почива,
прибрал до последно
късното слънце.

Вали, вали, вали... и пак вали -
днес пролетта не спира да тъгува.
Самотен облак плаче може би
или така на мене ми се струва.

Красиво е, когато се събуждам,
денят разперва своите крила,
летим, не си говорим, няма нужда,
каква съм днес, каква ли съм била.

В памет на Мишо

Във си-минор или - в мажор,
китарата сама разказва
за роден, буренясал двор
и ключ от бащината пазва.

Рибарите на кея се събират
със вятъра говорят пак без думи,
а ризите им потни и солени
като крила на гларуси бездомни.