Живей сега, защото утре е далеч
а вчера безвъзвратно мина
Обичай днес, утре е химера

Точно преди тридесет години работникът Пантелей Гърмидолски получи от своя подъл и крадлив работодател кръвопиец дневната си надница от два лева и седемдесет стотинки.
- Е, какво да правя с тях? – горчиво се усмихна Пантелей, разглеждайки в дланта си малката купчинка монети. - Искам да ям, искам да пия, а трябва да сменя и подметките на обувките си. Я виж старите – дупка до дупка. Ех, ама живот ми е отредила съдбата!

През първата половина от живота си впрягах само белия кон. Колесницата ми завиваше надясно и се въртеше в кръг до безкрай.

Кристалната пантофка ми убива.
Светът целува като мащеха.
Пайети по небето си пришивам
и по баирите бера си мащерка.

Очите му – два въглена живи, горят в катранения мрак,
пресичат предели невидими, без звук и без пощада пак.

Над мене клоните без плод
тъгата ми разперват
и падат върху мен
ненужни, вели мисли.

Както е известно -
Ден, година храни.
И това го знаят
добрите стопани.

Цигулка, нежни звуци,
тихо, шепнещи думи,
бълбукат, напяват,
душата вълнуват...

Издърпа светлината
завивката ми топла.
И ме повика слънцето навън…
В нависналото грозде в старата асма
спи сладко есента

Откакто храня двата вълка по равно,

осем чаши на плажа
и една отдалечаваща се фигура на жена в търсене на деветата

От речната вода
се уча на търпение,
упорство, буйство
и да съм разумно хладен като нея.

потайно и без сълзи и без думи
и в кожата се те не се побират
когато ги връхлитат тежки глуми.

Автор: Марина Мияковска, Р.С. Македония

В това време бурята на човешката ерозия,
на собственото Его,
зад затворените врати своята съдба везаме с неразбираеми конци.

Да мисли, да говори...
заложено е у човека.
Да твори,
да мрази,
да обича.