ІІ

Рамус отвори очи и се протегна.
Днес беше негов ред да ходи в библиотеката. Той обожаваше това място. Винаги, когато попаднеше сред хилядите книги, го изпълваше едно особено чувство. Страховита сила беше словото! А тези, които умееха да го използват, предизвикваха възхищението му.
Колко ли мисли се рееха из вселената? Появили се по някаква причина, проблеснали за миг и след това, безвъзвратно изгубили се в пространството и времето. Ако съществуваше пространство. И време, разбира се.
Написаното, обаче, оставаше.

Аз съм сянка, застинала в гърлото на времето.
Нито сълза, нито смях — само суха, безкрайна пустиня,

Пак гласувах. И макар,
доста обездвижен,
се довляках, няма как.
Гласувах загрижен.

и
БОГ помаза
?мането на ЛЮБОВ
и нямането на омраза

Всички политици
били до един
-я "печени мошеници"
-я "купени мръсници".....

&
Докато човек е млад, не му остава много време за размисъл. Животът го сграбчва и го завърта в своето неспирно въртящо се колело и той рядко се сеща, че всичко има начало и край. Създава семейство, гради дом, обзавежда го, натъкмява го, стреми се да се утвърди в професията. Посвещава се на грижите за децата и чак когато те отлетят от семейното гнездо и наближи времето за пенсиониране, започва да поглежда назад – да се завръща в спомените си. Не знам дали моите ще обогатят с някой друг байт Акашовите записи, но за мен те са скъпи. Та какво е човекът, ако не сборът от всичко преживяно от мига на проплакването до последния му дъх?

От 1945 до 1990 на българина не му беше позволено да участва в нито едни демократични парламентарни избори.

Дъждът ме намокри
до кости почти,
косата ми покрив
за нежни мечти.

Нявга можех,
днеска знам
но мерак ми
е голям!

Миг, минута, час -
Безкрайност, движеща се бавно
Напред към нищото далечно.

Заспал съм. Сънувам:
- По козя пътека,
аз пъпля полека.
От ужас изтръпвам!

"Времето и животът са ми дали редица логични обяснения за всичко, но душата ми се храни с чудеса."

Ръкопис, намерен в Акра

І

Нещо не беше наред.
Едва доловима сянка се промъкваше, в спокойствието и светлината, които царяха в залата. Необяснимо и тревожно тази сянка нарушаваше хармонията, с която присъстващите бяха свикнали.

От десет години гледам стария каменен дувар на село и си мечтая да го иззидам както трябва.

Смирено, кротко
в очи те гледа,
по дланта ти чете,

С лице на плод изгнил
сред хората вървя
прегърнал своята безпътица –
отивам ли или се връщам
аз вече сам не знам.