Не съм обичал и не обичам показността. Дяконът Васил Левски е човек, когото дълбоко уважавам. Но предпочитам да отдам почит към него насаме(така както и когато говоря на Господ)

Днес я гледам баба Недка,
нещо си сама говори.
Във ръцете взела плетка,
дудне нещо, с някой спори.

Летище – светлини.
Излитат,
приземяват се „бусите”.
Целувки за полет,
при кацане,
щастливи сълзи.

Нещо май ми е призляло.
Ще полегна.
Като цяло.„

в чуждо канче
да се гледа -

ХІІ

Ел внимателно се огледа.
Решила бе, че няма да има по-подходящо време от вилнеещата навън буря, за да изпълни първата си задача.
Когато за миг се озова, заедно с Луцифер в новия си дом, направо от подножието на катедралата-библиотека, тя го помоли да премахне болката в крака ѝ. Отвикнала беше, а трябваше наново да привиква с бавния начин на придвижване, който ставаше още по-бавен, заради куцукането ѝ и допълнително я изнервяше.

Запустяло село – прашни празни улици, по които отдавна вече никой не минава. В него слиза само за малко планинският вятър. И като се увери, че няма нищо интересно, бързо си отива, оставяйки го на произвола на съдбата. Просъхналите дървета спускат счупени клони към земята, сякаш да търсят подкрепа от нея. Тук ще можеш да чуеш само, ако напрегнеш

Обичам си лелите. Много си ги обичам – те са едни такива мили, щедри, добрички.
Нооо, понякога се държат доста странно.
Искам да поясня.
Когато синът ми поотрасна и роднините ми запристигаха на гости за да видят наследника на рода, естествено моите лели бяха първи.

ХІ

Още някой не беше могъл да заспи през тази бурна нощ.
Постимус дълго наблюдава, разсичащите небето светкавици, напрегнато се влушва в стенещия вятър и в капките, трополящи по прозорците и трескаво потреперва от невидимото присъствие, което беше обсебило нощта.
Във въздуха витаеше онова неясно усещане за надвиснала опасност, което не му позволяваше да затвори очи.

В трептене, финото, на думите,

Във съседство с мен живяха
дядо Петко с баба Недка.
Бяха интересна гледка
дядо Петко с баба Недка:

След обяд е. Над хълма отсреща се беси луна,
преди още да бъде официално призната.
Като бледа проекция на нещастна жена,
безнадежно увиснала между два тъжни свята.

Едно присъствие усетих,
тих полъх от едно докосване
на свят далечен, непознат,
на плаха мисъл и на призив
за приобщаване и съпричастност.

Понякога...
душа влюбена,
в облаче дъждовно
открива,

На попрището жизнено, в средата
все още бях със мижава заплата.
А пенсионирането вече наближава.
Затуй реших: - Каквото и да става,
ще трябва дисертация да правя!