Срещу течението на реката,
завой, след завой,
навлизаш в планината.
Ски писти, върхове,
от Снежанка с поглед обхождаш,
ширналите се рид, след рид,
та до Бялото море.

Двама пешеходци, баща и син, набирали височина по пътя сред полегатите склонове на габровския Балкан. Продали били стоката на пазара, бая пари прибрал старият в пояса, та всичките дисаги оставил на младия да ги носи. Пътят на връщане до селото им се струвал дважди по-дълъг, шаячните дрехи дважди по-тежки, следобедът бил жегав и стомасите им празни.

Животът е клакьор неуморим –
с възторг все ръкопляска.
Понякога и той не знае
защо и за какво го прави.

Една сутрин дядо Петко
се събуди и се чуди:
- Съвсем сух ми е кревата!
А така ми се пикае!

Понякога в пределната ни точка
Една луна се смее през небето
И облаци, безмерно синеоки
Мелодията пишат на сърцето.

Бесове
Отпъждащият
Галилеец

Колкото и да отбягват
срещи нашите комшийки,
тъй се случи, че накрая
баба Недка срещна Сийка.

Смъртта –
портал за свободата на душата.
Ще натежи небето с още една звезда.
А долу, на земята,
пръстта ще има нова придобивка –

Дим над притихнала вода,
слънчев лъч самотен,
разклаща тишината,
избуява светлина,
разпалва смълчаната душа.

Имаме си дом
на "нежните души"
Тук всички са възпитани
кротки и добри...

Знаете ли що научих?
Имало и сляпо куче!
Да е куче - не е куче!
Сляпо да е - тук улучи!
На къртиче то прилича,
да копае тъй обича!

Оттук започва планината – познатото преддверие на красотата. Извикаш ли, гласът ти ще отскочи и ще се завърти в пространството, за да проникне вредом – земята цяла ще обходи и чак до слънцето ще стигне. Ще го поеме ехото на своите криле, навсякъде ще го посее в жълто-оранжевото пиршество на есента, ще го превърне в мощното дихание на стария Балкан, ще пръсне багрите му в папратите и тревите.

Веднаж тръгна баба Недка
в Тузлата, на кални бани.
Тя отдавна как се кани,
че въртят я всички стави,

И се змейòве
понамножили,

Са лястовиците къде
ги няма тая пролет?
Във синьото небе
не срещам техен полет.