Небето звездно новата си песен пее.
Заслушан в нея
космическият вятър ръкопляска
с най-немия възторг
на безпокойството си силно.

Кокиче да си бяло
изпод "одеяло" топло
главица свенливо подало.

Захлюпи се времето - тънка мъгла,
нашата пейка е тъй непозната.

Бяла музика в бялата стая на пролетта тази сутрин звучи – тихо, мечтателно. Милувка от вятър току-що събуден. В бели дрехи облечен я слушам. От нея проглежда копнеж по нещо далечно и неопределено. Блян в който плува голямата бяла риба на моя живот. Въдичар-слънце над нея надвесен

Днес е празник е в нашата родина - Брангаманга
И всички сме щастливи в таз страна.....

(Народни клетви и благословии. Необработени материали на Института за изследване на плажния бит и култура, том MMXXVI, лятно полугодие, част I.)

Гларус дюнера да ти отнесе!
Деца да ти тичат през хавлията!
Да си гониш чадъра чак до буната!
Да ти окуцее шезлонга!

XIX

Не можеше повече да чака. Трябваше да ѝ каже. Това беше първата мисъл, когато се събуди на дивана сред неразопакованите кашони.
С решителен жест отметна завивката и се заслуша в шумовете наоколо, очаквайки да долови присъствието ѝ. Тя обаче или още спеше, или вече беше излязла. Реши да провери веднага.
Снощи беше заспал с дрехите и сега просто скочи от дивана и се отправи там, където беше изчезнала Ел.
Поколеба се за миг пред затворената врата, но после натисна бравата и бавно и леко я отвори.

Беше дъждовна есенна привечер. Вятърът метеше мокрите листа по тротоара, те се въртяха на малки облаци и се лепяха по обувките на минувачите. Светлините на уличните лампи и витрините хвърляха трептящи светлини в локвите по асфалта. По улицата се изливаше тълпа от хора и се насочваше към примамливо отворените врати на концертната зала. Отвътре се носеше весела глъчка, миришеше на топло и на хубаво кафе. Отдясно до входа светеше плакат „Конкурс за таланти”.

Езикът ми си има своя воля.
- Кафе с усмивка, ако може, моля.

на
неколцина омиротвор?тели -
неимоверно много омиротров?тели

А~кростих? И в скрития стих,
К~расотата на света открих.
Р~ими, чувства преливат,

XVII

Болката в дясното слепоочие я накара да разтърка челото си. Опитваше се да разбере къде е и какво се случва с нея. Беше ѝ някак странно и отнесено, а главата ѝ сякаш беше арена на игри с метални топки, които се блъскаха с трясък една в друга и ѝ причиняваха непоносимо страдание.
Сетивата ѝ бавно възвръщаха паметта си. Очите ѝ опитваха да се ориентират в полумрака, усещаше мириса на влага и гниеща шума, а слухът ѝ се напрягаше да долови познати звуци, за да успокои разбуждащия се ум…
- Хубавка е! – хъхрещия мъжки глас достигаше бавно до съзнанието ѝ – Ротибор ще ѝ се зарадва.

Дъждът прогони светлината
и песента му във капчука
намери някаква пролука,

Черният гарван се изви над последните къщи. Под него, по криволичещия коларски път се извива мудна процесия. Двайсетина съселяни се стремяха да не паднат в рядката кал и да се придвижат криво-ляво до гробището. А то се намираше през ръждивата железопътна линия от другата ѝ страна. Сутринта бе паднал дъжд, който превърна земния път в трудно проходима кална епопея.

1.Море бурно,
скала зъбата
разбива вълната.
Картина застинала
във фотообектива.