ТЪЖНА ВЕСТ
стр. 1, 2 напред
krasavitsa » 07 Май 2019 10:42:41
ТЪЖНА ВЕСТ
Сърцето ми се къса...
Научих, че сърчицето на lachistein е спряло да бие.
Прости, дете, не успяхме да те спасим.
ТЪЖНА ВЕСТ
Сърцето ми се къса...
Научих, че сърчицето на lachistein е спряло да бие.
Прости, дете, не успяхме да те спасим.
krasavitsa » 07 Май 2019 11:03:46
https://www.facebook.com/pg/Helikon-Ruse-104052872972087/photos/?tab=album&album_id=161241483919892
https://www.facebook.com/pg/Helikon-Ruse-104052872972087/photos/?tab=album&album_id=161241483919892
krasavitsa » 07 Май 2019 11:47:01
Видях, че е изтрил почти всичко стойностно, писано в сайта.
За тези, които не го познават - но и за тези, които не го припознаха като явление - ще копирам тук два текста от блога му, които съм запазила.
Не зная дали са включени в книгата му, но все едно - тя вече е изчерпана.
Въведението към тези текстове е достатъчно доказателство колко сериозно, задълбочено, взискателно и самокритично отношение имаше Лъчко към словото. Както и за изненадващата му дълбока и искрена религиозност, която усърдно криеше.
Мир на душата ти, дете! Обичах те и те ценях много.
"Басни за поднебесната злоба
Наскоро излезе от печат първата ми книга, озаглавена "Слънца & Мор". Сборникът включва миниатюри и стихотворения, писани в периода 2005-2010 година, някои от които съм публикувал и тук под етикета "демо". Художник на корицата е русенският график Роберто Андреев.
Макар и невинаги с ясното съзнание за това, в крайна сметка се оказа, че през цялото време на творческия процес съм се опитвал да обходя и дори прекрача границите на естетическото наслаждение само за да докажа (и точно тук не съм бил докрай искрен пред себе си), че отвъд тях се простира безбрежната степ на смъртта и досадата. Винаги съм подхождал религиозно към писането на кратките си злокобни текстове, опиянявайки се от устрема на често безотговорното си въображение. Искам да кажа, че самата структура на изложението, т.е. естетизацията на виденията ми, представлява своеобразен ритуал - пропита с ирония, тя удържаше творческия порив по време на писане, но само за да го нагнети и снеме във внезапна и абсурдна развръзка, неизбежна впрочем и за изстъплението на всяка зла воля, която е такава не за друго, а защото цени свободата си повече от любовта. Та късата форма на бароковите текстове в "Слънца & Мор" по необходимост свидетелства именно за скоропостижността на смъртта, с която е бременен хипертрофиралият, безогледно експанзивен и всеяден естетизъм. Веднъж изповядана така, сякаш е независима от Бога, красотата губи всякакви основания и се изражда в разкош, който в крайна сметка може да побере в себе си едва ли не и отвратителното. В този смисъл барокът е само прелюдия към нескончаемата агония, на която злото само се обрича. Затова и сюжетите на разказите, изглежда, са по необходимост есхатологични, под една или друга форма. Трябвало е (чак сега си давам сметка) да са такива, че неминуемо краят им да е апокалиптичен, дори понякога безбожният мизансцен на свръхчовеците да е по-скоро битов. Участта на всяко безбожие е предизвестена, независимо дали става въпрос за еснафщина, блудство, окултизъм, утопично мислене, идолопоклонство или духовна прелест. Това са и някои от темите, които съм разгледал в книгата.
Любов за другите
Привечер Елеазар се гушеше в пазвите на вълнения си трон, а огромен мъхат паяк с разбито сърце хлипаше и нежно го повиваше. Миг преди и двамата да се унесат в копнежа си по сън и забрава, входната врата на апартамента изхвърча под напора на някаква нечовешка воля, сила и любов. Едва успял да се опомни от трясъка, Елеазар плахо се надигна и погледна към коридора, където мъж и жена в лебедово черен неопрен изземваха един от друг телата си и удряха черните си плексигласови шлемове в сластна паника. Любовта им бе толкова силна, че гранитът под краката им омекна, а огледалото над главите им потъмня от завист и срам. От всичко това на Елеазар му стана твърде лошо, но за нищо на света не можеше да отмести поглед от любовниците. Само с крайчеца на окото си успя да види как неговият верен паяк мощно изсъхна, а учестеното дишане на ония двамата раздуха разпилялата се по пода косица. .. По едно време любовниците като че ли се сепнаха от нещо и извърнаха глави. Иззад черния плексиглас светнаха два чифта очи, които пронизаха домакина. Сякаш гледаха през него, сякаш го няма и никога не го е имало. Тогава Елеазар бе сполетян от най-смирено, най-агнешко чувство – беше съгласен напълно с тях. Излезе на балкона, забрави за себе си и зачака. От шахтата на една червена и безпощадна вселена услужливо полетяха стоманени листове. Ръждясал нимб окова главата му.
Любов за себе си
Елеазар се препичаше на висока дървена скара насред площада, когато огромен балон с изрисуван огнедишащ паун закри слънцето и подплаши уличните мимове. Чадърите на няколко кафенета се самозапалиха, а гълъбите отлетяха на юг. Още преди Елеазар да успее да си свали очилата, балонът се приземи. От коша под него слезе кокетен дивак на каишка, а подир това и стопанинът му – благородник с бича кръв във вените, златни наколенници и нагръдник и бандаж от гримирания клепач на циклоп. Гримасата му издаваше погнуса и той уверено запристъпя към Елеазар, който вече гледаше косо и дебнеше съдбата си. Като гръм от ясно небе от устата на благородника проехтяха отвратителни клевети и обиди, най-ужасни ругатни и заплахи. От ударния фронт на сквернословията Елеазар отлетя чак на градското бунище.
И там, дълбоко под боклука, малко преди главата да умре сред парцали и смрад, сърцето светна с все сила. В миг Елеазар се въздигна високо във въздуха, отнасяйки тонове скрап върху плещите си. Сетне изрева с очи, а вселенски студ разкъса дробовете на всички долу."
Видях, че е изтрил почти всичко стойностно, писано в сайта.
За тези, които не го познават - но и за тези, които не го припознаха като явление - ще копирам тук два текста от блога му, които съм запазила.
Не зная дали са включени в книгата му, но все едно - тя вече е изчерпана.
Въведението към тези текстове е достатъчно доказателство колко сериозно, задълбочено, взискателно и самокритично отношение имаше Лъчко към словото. Както и за изненадващата му дълбока и искрена религиозност, която усърдно криеше.
Мир на душата ти, дете! Обичах те и те ценях много.
"Басни за поднебесната злоба
Наскоро излезе от печат първата ми книга, озаглавена "Слънца & Мор". Сборникът включва миниатюри и стихотворения, писани в периода 2005-2010 година, някои от които съм публикувал и тук под етикета "демо". Художник на корицата е русенският график Роберто Андреев.
Макар и невинаги с ясното съзнание за това, в крайна сметка се оказа, че през цялото време на творческия процес съм се опитвал да обходя и дори прекрача границите на естетическото наслаждение само за да докажа (и точно тук не съм бил докрай искрен пред себе си), че отвъд тях се простира безбрежната степ на смъртта и досадата. Винаги съм подхождал религиозно към писането на кратките си злокобни текстове, опиянявайки се от устрема на често безотговорното си въображение. Искам да кажа, че самата структура на изложението, т.е. естетизацията на виденията ми, представлява своеобразен ритуал - пропита с ирония, тя удържаше творческия порив по време на писане, но само за да го нагнети и снеме във внезапна и абсурдна развръзка, неизбежна впрочем и за изстъплението на всяка зла воля, която е такава не за друго, а защото цени свободата си повече от любовта. Та късата форма на бароковите текстове в "Слънца & Мор" по необходимост свидетелства именно за скоропостижността на смъртта, с която е бременен хипертрофиралият, безогледно експанзивен и всеяден естетизъм. Веднъж изповядана така, сякаш е независима от Бога, красотата губи всякакви основания и се изражда в разкош, който в крайна сметка може да побере в себе си едва ли не и отвратителното. В този смисъл барокът е само прелюдия към нескончаемата агония, на която злото само се обрича. Затова и сюжетите на разказите, изглежда, са по необходимост есхатологични, под една или друга форма. Трябвало е (чак сега си давам сметка) да са такива, че неминуемо краят им да е апокалиптичен, дори понякога безбожният мизансцен на свръхчовеците да е по-скоро битов. Участта на всяко безбожие е предизвестена, независимо дали става въпрос за еснафщина, блудство, окултизъм, утопично мислене, идолопоклонство или духовна прелест. Това са и някои от темите, които съм разгледал в книгата.
Любов за другите
Привечер Елеазар се гушеше в пазвите на вълнения си трон, а огромен мъхат паяк с разбито сърце хлипаше и нежно го повиваше. Миг преди и двамата да се унесат в копнежа си по сън и забрава, входната врата на апартамента изхвърча под напора на някаква нечовешка воля, сила и любов. Едва успял да се опомни от трясъка, Елеазар плахо се надигна и погледна към коридора, където мъж и жена в лебедово черен неопрен изземваха един от друг телата си и удряха черните си плексигласови шлемове в сластна паника. Любовта им бе толкова силна, че гранитът под краката им омекна, а огледалото над главите им потъмня от завист и срам. От всичко това на Елеазар му стана твърде лошо, но за нищо на света не можеше да отмести поглед от любовниците. Само с крайчеца на окото си успя да види как неговият верен паяк мощно изсъхна, а учестеното дишане на ония двамата раздуха разпилялата се по пода косица. .. По едно време любовниците като че ли се сепнаха от нещо и извърнаха глави. Иззад черния плексиглас светнаха два чифта очи, които пронизаха домакина. Сякаш гледаха през него, сякаш го няма и никога не го е имало. Тогава Елеазар бе сполетян от най-смирено, най-агнешко чувство – беше съгласен напълно с тях. Излезе на балкона, забрави за себе си и зачака. От шахтата на една червена и безпощадна вселена услужливо полетяха стоманени листове. Ръждясал нимб окова главата му.
Любов за себе си
Елеазар се препичаше на висока дървена скара насред площада, когато огромен балон с изрисуван огнедишащ паун закри слънцето и подплаши уличните мимове. Чадърите на няколко кафенета се самозапалиха, а гълъбите отлетяха на юг. Още преди Елеазар да успее да си свали очилата, балонът се приземи. От коша под него слезе кокетен дивак на каишка, а подир това и стопанинът му – благородник с бича кръв във вените, златни наколенници и нагръдник и бандаж от гримирания клепач на циклоп. Гримасата му издаваше погнуса и той уверено запристъпя към Елеазар, който вече гледаше косо и дебнеше съдбата си. Като гръм от ясно небе от устата на благородника проехтяха отвратителни клевети и обиди, най-ужасни ругатни и заплахи. От ударния фронт на сквернословията Елеазар отлетя чак на градското бунище.
И там, дълбоко под боклука, малко преди главата да умре сред парцали и смрад, сърцето светна с все сила. В миг Елеазар се въздигна високо във въздуха, отнасяйки тонове скрап върху плещите си. Сетне изрева с очи, а вселенски студ разкъса дробовете на всички долу."
LATINKA-ZLATNA » 07 Май 2019 21:45:57
:(
Много е тъжна тази вест, която си написала, Красавице!
Много, много е тъжна!...
Аз също обичах lachistein! Наричах го Слънчево утро!
Мир на душата ти, дете, Слънчево утро!
:(
Много е тъжна тази вест, която си написала, Красавице!
Много, много е тъжна!...
Аз също обичах lachistein! Наричах го Слънчево утро!
Мир на душата ти, дете, Слънчево утро!
anonimapokrifoff » 08 Май 2019 11:21:04
Безкрайно тъжно е, когато си отиде толкова млад човек. Спомням си, че беше наранен и гневен. Спестявам си пожеланията за лек път и светлина, защото не вярвам в тези неща. Имаше едно талантливо момче, но вече го няма и с него изчезна цялата му вселена.
Безкрайно тъжно е, когато си отиде толкова млад човек. Спомням си, че беше наранен и гневен. Спестявам си пожеланията за лек път и светлина, защото не вярвам в тези неща. Имаше едно талантливо момче, но вече го няма и с него изчезна цялата му вселена.
krasavitsa » 08 Май 2019 13:51:38
Словото на lachistein
Отнякъде словоточи.
Думите излизат отблъскващо мъчително. Мъже и жени. Селяни и аристократи. Животни, истински и измислени. И ръце, протегнати ръце.
Чудовища-думи изпълзяват, вплетени в схватка или прегръдка, сами ужасени от себе си, устните им разтегнати в усмивка или гримаса, никой не може да разбере.
Влачат окървавени туловища, оваляни в прах пролазват встрани, търсят убежище, а знаят предварително, едва ли някога ще намерят.
Гръм и мълнии, заря и фанфари.
Задъхани от родилни усилия, следващи се преструват на бодри, появяват се с шутовски разкривени лица, подскачат куцо, правят задни салта и едва когато се поотдалечат става ясно, че са искали да танцуват. Самота и ридания по Бога.
Други показват гноящи по рождение рани, смеят се пресилено с жадни глътки въздух, ах, това е нищо, казват, ние сме юнаци, няма да плачем. Колкото по-грозни, толкова по-красиви. Благодат и смирение.
Белобради думи прегръщат ефирни хубавици, държат се за ръце, гледат се в очи. Зрителите избухват в смях и подигравки, но те двамата странно си подхождат, болезнено се допълват и не се разделят, а около тях пърха нещо невидимо и трудно постижимо. Вечност и покаяние.
Ръкопляскат, защото не проумяват.
Всъщност, сеирджиите бързо намаляха. Озадачена, тълпата оредя. Инкрустациите се отвориха, градушка от скъпоценни камъни се изсипа, но няма вече кого да удари.
Страдай. Страдай. Страдай от и със словото.
Боли? Много? Блажен и възлюбен бъди, Лъчи.
Словото на lachistein
Отнякъде словоточи.
Думите излизат отблъскващо мъчително. Мъже и жени. Селяни и аристократи. Животни, истински и измислени. И ръце, протегнати ръце.
Чудовища-думи изпълзяват, вплетени в схватка или прегръдка, сами ужасени от себе си, устните им разтегнати в усмивка или гримаса, никой не може да разбере.
Влачат окървавени туловища, оваляни в прах пролазват встрани, търсят убежище, а знаят предварително, едва ли някога ще намерят.
Гръм и мълнии, заря и фанфари.
Задъхани от родилни усилия, следващи се преструват на бодри, появяват се с шутовски разкривени лица, подскачат куцо, правят задни салта и едва когато се поотдалечат става ясно, че са искали да танцуват. Самота и ридания по Бога.
Други показват гноящи по рождение рани, смеят се пресилено с жадни глътки въздух, ах, това е нищо, казват, ние сме юнаци, няма да плачем. Колкото по-грозни, толкова по-красиви. Благодат и смирение.
Белобради думи прегръщат ефирни хубавици, държат се за ръце, гледат се в очи. Зрителите избухват в смях и подигравки, но те двамата странно си подхождат, болезнено се допълват и не се разделят, а около тях пърха нещо невидимо и трудно постижимо. Вечност и покаяние.
Ръкопляскат, защото не проумяват.
Всъщност, сеирджиите бързо намаляха. Озадачена, тълпата оредя. Инкрустациите се отвориха, градушка от скъпоценни камъни се изсипа, но няма вече кого да удари.
Страдай. Страдай. Страдай от и със словото.
Боли? Много? Блажен и възлюбен бъди, Лъчи.
haboob » 08 Май 2019 21:57:32
Мир за неспокойната душа на момчето!
Създаваше незабравими бунтове тук, наситени и невъзможни за преглъщане от всеки, брутални с картини, асоциации и контроверсии и неповторими с начина на търсене.
Ще го помня!
Мир за неспокойната душа на момчето!
Създаваше незабравими бунтове тук, наситени и невъзможни за преглъщане от всеки, брутални с картини, асоциации и контроверсии и неповторими с начина на търсене.
Ще го помня!
krasavitsa » 08 Май 2019 22:46:44
Re: Мир за неспокойната душа на момчето!
Много малък е бил, когато беше тук, но по писането и най-вече коментарите не му личеше. Роден е през август 1988 г.
Re: Мир за неспокойната душа на момчето!
| haboob написа: |
| Създаваше незабравими бунтове тук, наситени и невъзможни за преглъщане от всеки, брутални с картини, асоциации и контроверсии и неповторими с начина на търсене.
Ще го помня! |
Много малък е бил, когато беше тук, но по писането и най-вече коментарите не му личеше. Роден е през август 1988 г.
Marta » 10 Май 2019 07:52:08
Съжалявам да науча. Светла да е паметта му. Лъчиста...Помня момчето, форумните му изяви. Провокираше. Факла. Такова светло, тъничко момче. Мъчно ми е
Съжалявам да науча. Светла да е паметта му. Лъчиста...Помня момчето, форумните му изяви. Провокираше. Факла. Такова светло, тъничко момче. Мъчно ми е
daro » 10 Май 2019 09:21:48
Имам само епизодични спомени от lachistein. Сега разбирам, че е "момче", въпреки че смятам за неуместна употребата на тази дума, когато се пише със суперлативи за творчеството му. Спомням си няколко епизода (коментара) от
провокативни негови "захапки" към мои приятели хулитери. Те още тогава му простиха! Вероятно е имал заболяване, с което не е успял да се пребори. Чел съм и няколко негови текста. Ще запазя мълчание, не толкова от благоприличие... а за да предпазя душата му (и моята също) от кармично натоварване.
Мир на душата на Лъчко... Бог да го прости...
...(.)
Имам само епизодични спомени от lachistein. Сега разбирам, че е "момче", въпреки че смятам за неуместна употребата на тази дума, когато се пише със суперлативи за творчеството му. Спомням си няколко епизода (коментара) от
провокативни негови "захапки" към мои приятели хулитери. Те още тогава му простиха! Вероятно е имал заболяване, с което не е успял да се пребори. Чел съм и няколко негови текста. Ще запазя мълчание, не толкова от благоприличие... а за да предпазя душата му (и моята също) от кармично натоварване.
Мир на душата на Лъчко... Бог да го прости...
...(.)
krasavitsa » 10 Май 2019 17:29:59
daro, аз ли съм написала суперлативи?
Никъде не е похвален, описах го така, както ще остане в паметта ми. Бяхме приятели тук, положих доста усилия, за да го разбера - и не съжалявам. Други не се постараха. Много добре зная, че на едни писането му се харесваше, на други - не. А коментарите му бяха предимно силно критични и предизвикателно-обидни, но в повечето случаи - справедливи.
Лъчи беше абсурдист, рОден родЕн абсурдист - много рядко явление в литературата. Не можахме да го оценим и да го опазим. Това е.
daro, аз ли съм написала суперлативи?
Никъде не е похвален, описах го така, както ще остане в паметта ми. Бяхме приятели тук, положих доста усилия, за да го разбера - и не съжалявам. Други не се постараха. Много добре зная, че на едни писането му се харесваше, на други - не. А коментарите му бяха предимно силно критични и предизвикателно-обидни, но в повечето случаи - справедливи.
Лъчи беше абсурдист, рОден родЕн абсурдист - много рядко явление в литературата. Не можахме да го оценим и да го опазим. Това е.
daro » 10 Май 2019 18:32:38
Здравей, krasavitsa!
Такова усещане остана в мен от коментарите на всички. Препрочетох ги отново и разбирам, че не е само усещане, но... Това е много добре! Добре е, защото таланта му е очевиден и за мен. Това имах предвид като споделих, че "момче" и "дете" по отношение на такава задълбоченост , някак не ми стои, или стои пришито - "къса ми се" от наличието на осъзната зрялост и дарба (даровете не мога да ги измервам с възраст, нито с време). Впечатлен съм и от трите текста, които си публикувала, за което ти благодаря! Въведението към книгата му ме изуми. Даже това много ми импонира:
"...Искам да кажа, че самата структура на изложението, т.е. естетизацията на виденията ми, представлява своеобразен ритуал - пропита с ирония, тя удържаше творческия порив по време на писане, но само за да го нагнети и снеме във внезапна и абсурдна развръзка, неизбежна впрочем и за изстъплението на всяка зла воля, която е такава не за друго, а защото цени свободата си повече от любовта."
Светли дни!
...(.)
Здравей, krasavitsa!
Такова усещане остана в мен от коментарите на всички. Препрочетох ги отново и разбирам, че не е само усещане, но... Това е много добре! Добре е, защото таланта му е очевиден и за мен. Това имах предвид като споделих, че "момче" и "дете" по отношение на такава задълбоченост , някак не ми стои, или стои пришито - "къса ми се" от наличието на осъзната зрялост и дарба (даровете не мога да ги измервам с възраст, нито с време). Впечатлен съм и от трите текста, които си публикувала, за което ти благодаря! Въведението към книгата му ме изуми. Даже това много ми импонира:
"...Искам да кажа, че самата структура на изложението, т.е. естетизацията на виденията ми, представлява своеобразен ритуал - пропита с ирония, тя удържаше творческия порив по време на писане, но само за да го нагнети и снеме във внезапна и абсурдна развръзка, неизбежна впрочем и за изстъплението на всяка зла воля, която е такава не за друго, а защото цени свободата си повече от любовта."
Светли дни!
...(.)
krasavitsa » 10 Май 2019 19:13:12
daro, през 2005 г., когато е започнал да пише сериозно, е бил само на 17 г.! Тук се подвизаваше най-активно на 19-20 и аз гледах на палавостите му като на отмъщението на неизживения пубертет на иначе изключително възпитано и интелигентно дете.
Спомням си, че харесвах много негов текст, озаглавен "Жълтата къща" - ако не греша. Може и да съм го запазила някъде из архивите и ако го намеря, непременно ще го пусна - най-добрият начин да го поменем. Засега намерих това:
"Автобусни аранжименти
Автобусът свенливо бе открехнал правоъгълните си хриле, готов да поеме ольосканите, наблъскани с буркани и басма сакчета на някои и стройните, твърди куфари на други.
Оставаха седем минути по разписание и две-три по един неведом шофьорски закон. Взех, че се качих и то не как да е, а някак си лекичко така...
Място номер двадесет и пет, откъм прозореца... степенка за уморените ми джонгъли, мрежичка за посърналия ми сандвич и олигавеното шише минерална вода... и застаряващ тип на седалката пред мен, разкош.
Половин час път – половин час полюшващо се пред очите прошарено оплешивяващо теме. Внезапно, а може би не съвсем, ме облада зверското желание да протегна жилестите си ръце от двете страни на облегалката пред мен и да осъществя контакт с очарователното същество зад нея. Докопах се до нищо неподозиращите му меки слепоочия и захлупих с длани коравите му очи:
- Познай кой е!
- Неприятното момче от задната седалка?
Позна. А сега какво? Бавно и неохотно го върнах към племето на зрящите и се оттеглих. Глупак! Защо ми трябваше да избързвам?
Пребърках джобовете си и намерих малко омотани в дънкови конци семенца. След два часа колебания и нечовешки терзания плахо му поднесох шепичка с тях и от страх да не ме отблъсне извърнах глава настрани, стискайки очи и зъби. Не щеш ли обаче, още преди да се усетя, моят възрастен приятел бе изкълвал всичко до последния конец. Усмихнах се доволно и в следващия миг реших да го подстрижа. Откъртих парче ламарина от парното долу, до левия ми крак и старателно го наточих на зъбите си. Тихо запях тежка хайдушка песен и почнах нежно да кастря.
През цялото време той мълчеше като варосан пън с жилави издънки и от време навреме насечено продухваше нос. Усетих, че нещо не е наред:
- Нещо не е наред ли? – прошепнах гневно в голямото му ухо.
- След малко слизам. – промълви посрано моят чичан.
Инстинктивно го хванах за предмишниците и ги извих с все сила:
- Никъде няма да ходиш. – процедих полухладно.
Той мълчаливо стана и се отправи към вратата на спиращия автобус.
Ръкавите му останаха в ръцете ми. Ръцете му също."
| daro написа: |
| Здравей, krasavitsa!
Такова усещане остана в мен от коментарите на всички. Препрочетох ги отново и разбирам, че не е само усещане, но... Това е много добре! Добре е, защото таланта му е очевиден и за мен. Това имах предвид като споделих, че "момче" и "дете" по отношение на такава задълбоченост , някак не ми стои, или стои пришито - "къса ми се" от наличието на осъзната зрялост и дарба (даровете не мога да ги измервам с възраст, нито с време). Впечатлен съм и от трите текста, които си публикувала, за което ти благодаря! |
daro, през 2005 г., когато е започнал да пише сериозно, е бил само на 17 г.! Тук се подвизаваше най-активно на 19-20 и аз гледах на палавостите му като на отмъщението на неизживения пубертет на иначе изключително възпитано и интелигентно дете.
Спомням си, че харесвах много негов текст, озаглавен "Жълтата къща" - ако не греша. Може и да съм го запазила някъде из архивите и ако го намеря, непременно ще го пусна - най-добрият начин да го поменем. Засега намерих това:
"Автобусни аранжименти
Автобусът свенливо бе открехнал правоъгълните си хриле, готов да поеме ольосканите, наблъскани с буркани и басма сакчета на някои и стройните, твърди куфари на други.
Оставаха седем минути по разписание и две-три по един неведом шофьорски закон. Взех, че се качих и то не как да е, а някак си лекичко така...
Място номер двадесет и пет, откъм прозореца... степенка за уморените ми джонгъли, мрежичка за посърналия ми сандвич и олигавеното шише минерална вода... и застаряващ тип на седалката пред мен, разкош.
Половин час път – половин час полюшващо се пред очите прошарено оплешивяващо теме. Внезапно, а може би не съвсем, ме облада зверското желание да протегна жилестите си ръце от двете страни на облегалката пред мен и да осъществя контакт с очарователното същество зад нея. Докопах се до нищо неподозиращите му меки слепоочия и захлупих с длани коравите му очи:
- Познай кой е!
- Неприятното момче от задната седалка?
Позна. А сега какво? Бавно и неохотно го върнах към племето на зрящите и се оттеглих. Глупак! Защо ми трябваше да избързвам?
Пребърках джобовете си и намерих малко омотани в дънкови конци семенца. След два часа колебания и нечовешки терзания плахо му поднесох шепичка с тях и от страх да не ме отблъсне извърнах глава настрани, стискайки очи и зъби. Не щеш ли обаче, още преди да се усетя, моят възрастен приятел бе изкълвал всичко до последния конец. Усмихнах се доволно и в следващия миг реших да го подстрижа. Откъртих парче ламарина от парното долу, до левия ми крак и старателно го наточих на зъбите си. Тихо запях тежка хайдушка песен и почнах нежно да кастря.
През цялото време той мълчеше като варосан пън с жилави издънки и от време навреме насечено продухваше нос. Усетих, че нещо не е наред:
- Нещо не е наред ли? – прошепнах гневно в голямото му ухо.
- След малко слизам. – промълви посрано моят чичан.
Инстинктивно го хванах за предмишниците и ги извих с все сила:
- Никъде няма да ходиш. – процедих полухладно.
Той мълчаливо стана и се отправи към вратата на спиращия автобус.
Ръкавите му останаха в ръцете ми. Ръцете му също."
krasavitsa » 10 Май 2019 20:11:38
Още от Лъчезар Харалампиев
Джин & угроза
В изисканото подземие на лъскав детски зандан няколко десетки опитни от поривистата си зрялост служители гуляйстваха с пластмасови прибори и посуда. Правеха си щедра каша от нектара и наченатите закуски на невръстните затворници и сърбаха, вглеждайки се разгонено един в другиго. Някои потропваха като ярета и се давеха от въодушевление, а други – по-разсъдливите и неженените – претегляха по-привлекателните си колеги на око и се жабуреха нервно. Една по-сдържана надзирателка се хареса премного на заместник-директора и той с удоволствие и стаен копнеж се отдаде на мисълта как това ненатрапчиво, приятно присъствие би могло да стане и съпружеско. След цяла вечност той най-накрая се изправи, забели очи и заобиколи масата. Когато стигна до обикновената си възлюбена, зрелият господин я сграбчи за врата с една ръка, с другата разтри нежно безучастното й мазничко лице, а сетне я повлече към повърхността. Целият колектив направи дълъг шпалир и аплодира. Под масата едно бременно джудже въздъхна.
***
Любиха се кротко и мокро в панелната му каюта на четиринадесетия етаж. Бяха заспали над завивките и сега облизаните им от нощния хлад заголени гърбенца боцкаха като плешките на ощавена орлица. По едно време странен шум като от рендосване на вкочанено животно събуди заместник-директора и той в отровена просъница видя как косата на девойката в един миг увяхна, а ноктите й прораснаха надълбоко в матрака. Той успя само да изсъска от малодушие, преди очите й да светнат като зелени прожектори. От благата разломна линия на фината й задница се въздигна отвратителен дух – от кръста надолу – бесен флатулентен смерч, а от кръста нагоре – всемогъщ огнен остроглав шейтан. В същото време препълнена от помашки лакомства, раклата се сцепи, арматурата на блока звучно се окисли, а звездите на небосклона заиграха в нежен браунов размер. Чичото понечи да избяга, но джинът го хвана здраво за главата и пломбира туптящото му топло ухо с брачна халка.
Още от Лъчезар Харалампиев
Джин & угроза
В изисканото подземие на лъскав детски зандан няколко десетки опитни от поривистата си зрялост служители гуляйстваха с пластмасови прибори и посуда. Правеха си щедра каша от нектара и наченатите закуски на невръстните затворници и сърбаха, вглеждайки се разгонено един в другиго. Някои потропваха като ярета и се давеха от въодушевление, а други – по-разсъдливите и неженените – претегляха по-привлекателните си колеги на око и се жабуреха нервно. Една по-сдържана надзирателка се хареса премного на заместник-директора и той с удоволствие и стаен копнеж се отдаде на мисълта как това ненатрапчиво, приятно присъствие би могло да стане и съпружеско. След цяла вечност той най-накрая се изправи, забели очи и заобиколи масата. Когато стигна до обикновената си възлюбена, зрелият господин я сграбчи за врата с една ръка, с другата разтри нежно безучастното й мазничко лице, а сетне я повлече към повърхността. Целият колектив направи дълъг шпалир и аплодира. Под масата едно бременно джудже въздъхна.
***
Любиха се кротко и мокро в панелната му каюта на четиринадесетия етаж. Бяха заспали над завивките и сега облизаните им от нощния хлад заголени гърбенца боцкаха като плешките на ощавена орлица. По едно време странен шум като от рендосване на вкочанено животно събуди заместник-директора и той в отровена просъница видя как косата на девойката в един миг увяхна, а ноктите й прораснаха надълбоко в матрака. Той успя само да изсъска от малодушие, преди очите й да светнат като зелени прожектори. От благата разломна линия на фината й задница се въздигна отвратителен дух – от кръста надолу – бесен флатулентен смерч, а от кръста нагоре – всемогъщ огнен остроглав шейтан. В същото време препълнена от помашки лакомства, раклата се сцепи, арматурата на блока звучно се окисли, а звездите на небосклона заиграха в нежен браунов размер. Чичото понечи да избяга, но джинът го хвана здраво за главата и пломбира туптящото му топло ухо с брачна халка.
daro » 11 Май 2019 10:31:53
Ееее, най-после да науча името му - Лъчезар Харалампиев!
(ми така де, казвай ги още в началото, важните неща - Името!)
Моите почитани към Лъчезар и към теб!
П.П. Имаш ли още? Искам...
(((О)))
Ееее, най-после да науча името му - Лъчезар Харалампиев!
(ми така де, казвай ги още в началото, важните неща - Името!)
Моите почитани към Лъчезар и към теб!
П.П. Имаш ли още? Искам...
(((О)))
стр. 1, 2 напред