Който го може, го може...
konkurs » 19 Фев 2009 13:29:29
Който го може, го може...
Всички се раждаме еднакви, грознавати и плачещи. Винаги съм се замисляла кога точно започват разликите, навярно с първата гънка в мозъчната кора или с първата смислено произнесена думичка. Та така и аз, но вместо обичайното гу-гу, моето прозвучало по-различно. Нещо като ммм...гу-гу, което в превод значело мога. (Поне така казваше мама). Едновременно с гласовата си дарба съм се измъкнала от кошарата, като доказателство, че наистина мога. От тук нататък започнах да доказвам на света моженето си.
Първият опит за смелост и можене, който си спомням е от далечните детски години, естествено на село. Баба и дядо си имаха петел, наперен красавец, който упорито си пазеше територията. Само, че не знаеше, колко можеща съм аз, когато навлизах в чужда територия. Та така, въоръжена с метлата на баба тръгнах да си завоювам петльовата територия. Двубоят беше кратък и не в полза на красавеца, от този ден нататък, преди да започне да кукурига, той задължително се оглеждаше.
Едно от големите ми моженета беше в часа по физкултура. Козата направо се плашеше от мен, когато тръгвах да я атакувам. Та в момента, в който я докосвах с ръце, тя приклякаше, че да ми е по-леко прелитането над нея. Но с гредата (не тази в очите ми) определено имах проблеми. Високо девойче бях, а килограмите ми два пъти под нормата. Аз висока и тя висока, та много височина се събираше. За сядането, сядах, ама как да се изправя, а направя опит и двете падаме, аз повече...Но нали съм от можещите, няма назад. Наложи се да ѝ размонтират краката, че поне едната височина да отпадне. Та затова и до ден днешен обичам да си вървя по бордюрите.
Най-много изявих моженето си в семейното огнище. Та нали мама трябва да е за пример...Запримерих се! Годините бяха по-бедни, та се налагаше доста от нещата да са на принципа “направи си сам”. И аз за да изява своята сръчност си лепнах лозунга-„И сам войнът е войн!” То фаянс и теракота ли не беше, шпакловки, валяци, латекси, брави, сифони...изброяване няма. За домакинската работа няма да говоря, защото тя някак мужду другото минава.
Сега съм отявлен работохолик! На сън да ме бутнеш и скачам, а първата ми дума е мога. Всичко около мен е тихо и спокойно, почиват си съпругът и децата. Ами да си почиват, щом могат...на тях това им моженето.
Който го може, го може...
Всички се раждаме еднакви, грознавати и плачещи. Винаги съм се замисляла кога точно започват разликите, навярно с първата гънка в мозъчната кора или с първата смислено произнесена думичка. Та така и аз, но вместо обичайното гу-гу, моето прозвучало по-различно. Нещо като ммм...гу-гу, което в превод значело мога. (Поне така казваше мама). Едновременно с гласовата си дарба съм се измъкнала от кошарата, като доказателство, че наистина мога. От тук нататък започнах да доказвам на света моженето си.
Първият опит за смелост и можене, който си спомням е от далечните детски години, естествено на село. Баба и дядо си имаха петел, наперен красавец, който упорито си пазеше територията. Само, че не знаеше, колко можеща съм аз, когато навлизах в чужда територия. Та така, въоръжена с метлата на баба тръгнах да си завоювам петльовата територия. Двубоят беше кратък и не в полза на красавеца, от този ден нататък, преди да започне да кукурига, той задължително се оглеждаше.
Едно от големите ми моженета беше в часа по физкултура. Козата направо се плашеше от мен, когато тръгвах да я атакувам. Та в момента, в който я докосвах с ръце, тя приклякаше, че да ми е по-леко прелитането над нея. Но с гредата (не тази в очите ми) определено имах проблеми. Високо девойче бях, а килограмите ми два пъти под нормата. Аз висока и тя висока, та много височина се събираше. За сядането, сядах, ама как да се изправя, а направя опит и двете падаме, аз повече...Но нали съм от можещите, няма назад. Наложи се да ѝ размонтират краката, че поне едната височина да отпадне. Та затова и до ден днешен обичам да си вървя по бордюрите.
Най-много изявих моженето си в семейното огнище. Та нали мама трябва да е за пример...Запримерих се! Годините бяха по-бедни, та се налагаше доста от нещата да са на принципа “направи си сам”. И аз за да изява своята сръчност си лепнах лозунга-„И сам войнът е войн!” То фаянс и теракота ли не беше, шпакловки, валяци, латекси, брави, сифони...изброяване няма. За домакинската работа няма да говоря, защото тя някак мужду другото минава.
Сега съм отявлен работохолик! На сън да ме бутнеш и скачам, а първата ми дума е мога. Всичко около мен е тихо и спокойно, почиват си съпругът и децата. Ами да си почиват, щом могат...на тях това им моженето.
thebigplucky » 20 Фев 2009 07:37:43
...
Моля те, пусни си телефона на лични - ще си най-добрата приятелка на жена ми...
Успех!
...
Моля те, пусни си телефона на лични - ще си най-добрата приятелка на жена ми...
Успех!
Който не може, дай му шанс Боже!!!
Usmiv4ica » 09 Мар 2009 11:46:50
това със спорта ми е доста познато ... та предполагам имаме си обща позната - коза
как няма да прикляка, като вече я бях свикнала
това със спорта ми е доста познато ... та предполагам имаме си обща позната - коза
как няма да прикляка, като вече я бях свикнала