парѝ и власт се

Посред деня смрачи се. Мръкна. Млъкна.
Околното се стресна и застина -
като че воят на сирените измъкна
деня от ежедневната картина.

Добре, че е минутата за спомен-
да го прегърнем и да помълчим,

Тревожат ли съня ти тих, поете?
От речи кухи как не оглуша?
Заря огрява мрака безпросветен,
в родината – робиня без душа.

Смалявам се, мами,
А ти ставаш все по-голям.

Само на това място не мислех, че ще го срещна. Пушеше цигара пред Народния театър, вече щяхме да влизаме за представлението. Времето беше хубаво, как не се изсипа в тези часове отново дъжд, не знам…

Колко много умора натрупах
от ненужни и дълги войни?
Не предложих на просяка супа
и на гръб мъкна денк със вини.

Деца гласовити на възраст различна,
играят на футбол край нашия двор.
Ехти махалата от глъчка неспирна:
дриблират, подават си, радват се в хор.

... да можех някой ден да се кача и да изчезна нейде в планините,
загърнал хляба в пътната бохча, загърбил книги, работа, обител,
вдън дълги мезозойски пещери – отшелник, от света да се скатая,
свещичката ми нощем да гори – и Бог да я наглежда из Безкрая,
да ме превърне в гълъб, трън, трева, а може и в каквото си поиска,

Сутринта безгрижно измете мрака от селските улици и слънцето най-нахално изгря. В събуждането на младия доктор, поспал само час, се включиха всички земни и неземни обитатели на къщата. Таласъмът му теглеше ушите, Бялата мория се опитваше да отвори клепачите му, а Кольо Благия държеше стария будилник до главата му с надежда да го чуе. Нищо не помагаше. Мъжът спеше блажено и пет пари не даваше, че автобусът за столицата ще мине през селото точно след половин час, а друг после нямаше. Накрая Барие се приближи и нежно го погали по лицето.

То някъде живее, там, където,
далечен спомен паметта бразди,
с хвърчило денем литва, до небето,
говори нощем с ярките звезди.

Когато утрото погали ме с перцето,
с изгрева носещ детската радост.
Аз ще тичам с щастие в сърцето
изпълнено с обич и младост.

Като красив мираж
притичва детството
на спомена по бялата пътека.

И ще се виждаме винаги докато можем, прелетна птицо, търсеща брод,
    и ще го нищиме, стига Животе, достатъчно мъка, жал ми е, стоп!
И ще се взираме в бръчките все осезаеми, ще се залъгваш,
    че все още си младо парче,че си гурме за специални, недосегаеми,
девствено, свежо, стройно кюрпе.

Обладан от мисли кански,
тоест, мисли най-балкански,
смело тръгнах към комшията
със мезето и ракията.