Погледнах го и сякаш го видях
за първи път.

Благодаря на изгрева с усмивка луда
за огнените багри сутрин рано,
за пърхащите нежно пеперуди
в сърцето ми замряло бездиханно.

Там се роди – сред бардака, на мръсната дрипа,
майка му беше пияна, почти до несвяст.
— "Копеле! – някаква курва протяжно изхлипа,
гладна уста. Пък и как ще живее сред нас?"

... подир есенните птици в небесата без предел,
облаци – стада овчици – Бог на паша е повел,
слънцето пълзи на заник – и ще падне подир миг,
в огнените му хармани хълтам – смях, сълза и вик,
висне лятото на връвка в стихналата мърчина –

Моля те не ставай спокоен, нежен и покорен.
Не се съгласявай, не говори тихо,
не кимай с глава!

... щракнете селфи с лятото, преди по пътищата нейде да отпраши,
преди мелтемът с хъркащи гърди! – да се напъха в сънищата ваши,
постройте се в редичка по един, викнете зелее-е! – срещу обектива,
под пламналия залез в цвят кармин, поседнали в тръстиката ръждива,
с рибарите връз черните скали, на плажа – край обърнатите лодки,

Искам да напиша на небето името ти с червено,
ти съм аз, аз съм ти.

Боли ме за прекършения цвят.
За неосъществените сонети.
И за това, че в смахнатия свят
не се намира място за поети.

Един от аргументите в полза на тезата, че не би следвало да има Трета световна война, се крие в склонността на историята да създава двойки от аналогични събития, но много по-рядко тройки. Една такава тройка са разделянията на Полша от 1772, 1793 и 1795 година. Колкото до двойките, изглежда, че историята е искала да изживее съществените събития в два аспекта, женствен и мъжествен.

Моментите, в които се потапям
в утопията на чувствата,

Животът ни, понеже, отлетя
и само видимо сме още тука,
реших сред луковата ти леха,
да бодна гладиоли – два-три стръка.

Краят щастлив

има цветя...

Много мина – и малко остана.
И – каквото живя, го живя.
Тръгвай вече? Обра си бостана.
Жъна своите тежки нивя.

На селския идиот дойде редът
да бъде опростен и прикаден.
Жените го приготвиха за път,
облякоха му ризица от лен.

... понякога излизам на полето и тръгвам през братилите нивя,
и смислям си момченцето, което светът от мен безжалостно отвя –
прочело седем книжици по списък от хубавата класна в трети клас,
рояк светулчици да ме улисат – да ги лепя на челото си аз,
да хвърлям бели камичета в яза, водата да ми гъне колелца,