в противовес на
войната - любов и мир -
сестри и братя

Красотата ми?
Преброена е;
шепа дребни монети
в дланта.
Или не!

Роден си в най-студения
ден на зимата,
но когато се усмихнеш я стопляш.

Решиш ли да наминеш някой ден,
хей тъй, на пук , стресни ме с
дребен камък и стресната от
неговия шум ,ще лумне във очите ми
отново пламък.

Слънцето изгря и небето се озари във всякакви светлини и радост в очите ми искри. Гледам облаците в небето и ми се радва сърцето, че съм тук и сега в тоя миг, съзерцавам облаците и си мечтая.

Така и не умея да прощавам,
научих думи истински и прости.
Наивността си с тях да оправдавам,
когато ме пронизвате. До кости.

Намирам смисъла в неща,
които завчера подминах.
Смирих си пред случайността –
не идва нищо без причина.

... понякога си плача без причина,
дори самият аз не знам защо –
като изляза в Морската градина,
треперя като есенно листо.

Понякога е болничко - гори.
Когато му се смеят тихо страда.

Стоя смълчан и чакам да премине
започналият нов пороен дъжд.

Роден веднъж, умираш веднъж,
сега отвори очи люде малък,
отпуши ги тез уши и чуй този
звук, чуй камбаните, виж лъча,

Отново е вечер,задушна,немечтана,свадлива,безпространствено суха,удря в гърдите,свива очите за кратко макар, за да остане до сутринта,когато мечтата идва и криле от нежна душевност се рее в косите на вятъра..
Едно детско гласче събужда заспалата съвест на жената до дивана,а от устните и се отронва топлина,защото обичта е и устрем ,и отговорност...,тя е сила,и крехкост в едно.

Лъч.
Капка.
Дъга.

Взе нещо да ми писва старостта.
И младините искам да си върна –
наместо цял ден рими да плета,
да си ловя из подмола пъстърва,

Нежните думи не са от душата ти казани,
усещам вулканът застинал е,
чувствата вече са смазани.