Все някога градът ще се стопи
зад купища боклуци и миражи,
зад бухналите в жегата липи,
в жигосани от залеза паважи.

Есента цяло лято сънува сърни, тънконоги сърни сред листата.
Есента се събужда от няколко дни, дълго реше коси и намята

Прегаря денят, почти ще изтлее,
в презрелия август на късното лято,
паяк го вплита в тънка дантела,
стихнал съм сякаш свърнал оттатък.

Представям си я като костенурка
с набръчкана кожа,
с жаден за живот поглед,
и тромавост като на биволица.

... вятър къща и граници няма, както рибата няма си дом –
тази мъдрост я помня от мама и повтарям си я мълчешком,
остарях, оглупях общо взето! – ала както животът върви,
щом реша да преспя на полето, Бог ми стелва бездънни треви,
в звездни бездни безмълвия пия и записвам ги с черен молив,

Ще го кажа с думи прости:
Много си ми на мерак!...
Що не дойдеш ми на гости?
После ще поискаш пак!

Пътувам...вече кой ли ден!
Пътувам със и без идея
и търся себе си – къде
със свещ, къде без нея.

Светът ни днескашен горчив е хап –
да бъдеш автентичен не е леко,
рапсодия да искаш, а не рап,
от лайк и фейк да гледаш да офейкаш.

Не цепя дума никога надве –
и – щом я кажа, думата не чезне.
Тя вихри се в табуни ветрове
и на въже люлее ме –
над бездни.

Сгрешил си пътя, затова
сега ще трябва да си идеш.
Затъвам в съскаща трева
и прегоряла паламида,

Обичам слънце да не спира,
на телевизора да рекламират бира.
По женски кълки да позяпам,
на босо с джапанки да шляпам.

Наш дядо със японец разговаря
и старецът е много любопитен:
„Ще ти разкажа как е във България,
но нека първо аз да те попитам:

В една и съща дата сме родени.
Тя чувствата ми галеше с крило.
Душата от Усмивка озарена
бе винаги... Кога ли е било?

Брадясали калинки
търсят изход
от лабиринта.
Проблясва рижава светкавица.
Кефят се на ореола й!

... защото вярвах в книгите добри,
навлизам вече в мъдрите години,
знам – купеното с дребни пет пари
едва ли и една пара ще чини,
и – уж, съм хванал птичето в ръце,