Съвестта си ли пера?
Да е снежнобяла.
Сбирам ангелски пера,
пиша като хала.

В полето лятна буря се изви,
глухарчето притисна към земята...
Полегнаха уплашени треви...
Небето огнени стрели замята...

... не беше орисията ми блага,
додето благи думички редих,
докарах се до просешка тояга –
и ще умра бедняк над моя стих.

Криволи покрай реката
необъхтана пътека.
А по нея ний с жената
криволим полека-лека.

Грешна беше тая жена, но беше хубава.
"Албена", Й. Йовков

Тънка риза... а платното от кенар –
пазвата ѝ стръмна като бездна.
Тежък като грехове е този дар –
бяла кожа... като капка нежност...

Попиваш сутрин потните прозорци
и тялото ти аз видях на порции.
Замах - показа се главата,

Заваля дъжд и после слънцето грейна и ето я дъгата, за радост на душата, извисила се високо в небето, далече на хоризонта, а краищата И опират в земята.

Изтичат последните есенни дни
и времето все застудява,
а слънцето бледо с немощни лъчи
денят ни набързо скъсява.

... под лозницата на двора косерът кълве зърна,
котаракът край стобора дебне слънчеви петна,
във колибката си куча Шаро на кравай се сви,
баба пак пече на туча лют пипер във две тави,
трите агънца ваклуши блеят под сачака пуст,

Туй, че ме напусна тайно,
аз отдавна ти простих -
модно е, това е знайно...
Стихче днес ти посветих.

По миглите на дивия овес
търкулва дъжд сребристите си капки.
И тръпне кротката кошута, чака
пощада или милост от ловец.

Остатъци от мръсен сняг
по скъсаната кожа на деня,
а аз на сбъркания бряг
опитвам някак да се съхраня

Аз казвам сега: - Добър вечер, любимо мое подсъзнание! Искам с теб да се хубаво опознаем и да те помоля нещо. Усетиш ли, че не мога с моето будно съзнание, дилема да реша или важно решение да взема, или в потока на вселената да се включа?

Написах книга. Тя - прекрасна!...
Бе как измислих тез слова!
Ще стане хит - това е ясно!
И кво ще следва от това?...

Вечен закон е – не падат узрелите круши
в сянката чужда на друго съседно дърво.
Аз като теб поговорки обичам да слушам,
после да свивам от клонки на мисли гнездо.