сърцето и още не беше залязло
скрито зад сивата плът
и нетърпението на близките

Преди да тръгнеш, беше си отишла!
Самичък гледах следващия залез.
От люляка, на гроздове надвиснал,
тъга валеше щедро на парцали.

На Катя Цветкова

От разлюлян до дъно океан,
от времена, пространства и народи,

раздяла

... щом кафенето "Valentino" отвори в седем сутринта,
ще те почерпя с капучино! – отколешната ми мечта,
и сервитьорът ще те гледа, от мене триж по изумен! –
доде му падне "Blend-a-med"-а над роклицата ти от лен,
Джо Кокър дрезгаво ще грачи отчайващо настръхнал блус,

Синее сводът като в първа пролет!
Градът изпълнен с множество от хора -
разхождат се и смеят се, говорят,
а слънцето сияе във простора!

"Внимавай да не си от изключенията" - беше любимият израз на баба.
"Ти си роден нормален" - беше най-големият комплимент от баща ми, нейният син.

Редя и пренареждам…
Оживяват вещите в ръцете ми.
Мислите ми тънка прежда,
редят се в спомени изплетени.

Защо не съм пчелица в нежен цвят,
да си жужа под слънчевите ласки?
Тъй гнусен ми е лудналият свят! –
със неговите грозни ковид-маски,
с противния правителствен отбор,

За смях си мечтаят устата,
очите пък за красота.
За танци се готвят краката
и денем, та чак до нощта.

В отдалечената, запусната къща беше тъмно. Нанеслите се вътре клошари запалваха от време на време някоя свещ, която осветяваше само брадясалите им и изнемощели физиономии. Бяха пет човека и обитаваха една малка стая със заковани прозорци.

Животът е въже опънато на метър над безкрайна повърхност. От ляво се простира пустиня с изгарящо слънце. От дясно се бунтува буреносен океан.

Отдавна знам, че съм си кръгла нула, на борсата не чиня пукнат лев,
съдбата с мен бе тигрова акула – зачеркна ме на кръст! – и на верев,
печален – и абсурден безполезник, от ръбест камък по-неприложим,
свръхзвуков, и от мене си изчезна Вълшебникът с вълшебния килим,

тясно е
в препълнените чушки

Ще се събудя в зимно утро
и ще погледна от прозореца
към снежната гора
на чист и недокоснат свят.