Такова дръвче никой още не бе виждал. Фиданката донесоха братовчеди от Гърция. Цяло село се извървя да огледа дръвчето.
-Райска ябълка му е името – пъчеше се горделиво стопанинът. – Ей тук ще го посадя, на най-слънчевото петно в градината, срещу прозореца.
Посадиха го и то взе, че си хареса мястото - до оградата на нашия двор. Час по час стоях и го гледах.

Орляк. Чудна думичка. Вчера видях цял орляк врабчета. Сигурно бяха двайсетина. Врабчета като пухкави трохи на прага на невидимата зима. Не знам защо в езика ни няма друга подобна думичка за дребни птички...

Този пътепис започва с един виц, наречен: „За кожата на две херинги“ :

И тъй, след девет години затвор най-после на свобода излезе и Танито, мръсникът от нощните побои в Гръцката махала, човекът, който можеше да удря шамар с крак, тарторът на големия обир в Обсерваторията, момчето, което се спираше да иска огънче от мирните граждани само тогава, когато го сърбят ръцете да разцепи на някого веждата или да смачка нечий нос,

Няма вид на писател. По-скоро прилича на як дискотечен бодигард, красиво стареещ шофьор на такси, изпечен от слънцето рибар, манекен на Пако Рабан, преуспял от летни игрички и далавери на дребно сараф, безгрижен собственик на фитнесклуб, който пие съботното си кафе на последните есенни припеци в Адвокатската градинка. Облякъл е новото кожено яке, обувките с навирени носове, взел е въздух, надиплил е рамене и върви към морето по

Кръглото прозорче дава ясен и контрастен образ. В полезрението му се сменяват безрадостни картинки на полуразрушени сгради с опушени, слепи прозорци. В някои от тях се мяркат приведени профили на хора във военни униформи и маскировъчни каски. Някои са по-непредпазливи и се задържат продължително в рамката на глух прозорец.

Примамваше ме всеки следващ връх.
Живот със напрежение и страсти.
Не съм пестил ни сили, нито дъх,
за всяка моя малка доза щастие.

Помня го добре Дълбошкото пристанище. На 22 декември 2089 година на космодрума до пристанището приземих фотонния си лайнер, за да заредя неутронно гориво от Дълбошкия адронен колайдер. Докато зареждах, се появи стадо прасета. Казаха, че са коледни бежанци и ме молеха горещо да ги взема на стоп.

Снегът бързо се превръщаше в киша под краката на хилядите хора, излезли да пазаруват за Коледа. Жвакането бе като някаква странна, недомислена мелодия. Небето бе сиво и ръсеше ситни снежинки. На пориви духаше студен вятър. Все още не се усещаше празнична атмосфера.

Нямаше как да не я загледам. Толкова красива и елегантна жена отдавна не бях засичал в нашия квартал. Вероятно не беше оттук. Прииска ми се да й се насладя повече, затова тръгнах след нея. Не мислете, че съм женкар. Рядко се мъкна след красавиците като кученце. Но имаше нещо наистина странно – тя изглеждаше превъзходно, въпреки проблема. Сега ще ви обясня всичко.

Малкото южно градче дишаше тежко, потопено в невероятен юлски пек. Горещият вятър носеше прах и пясък и го хвърляше в очите и гърлата на хората. Четиридесет градусовата жега, продължила повече от седмица, беше сменила цвета на тревата, дърветата, улиците, къщите, колите. Останал беше само нюансът между жълто и охра – прашно, пясъчно и изгоряло.

В купето бе смрадливо и задушно, затова Ясен се изниза в коридора да подиша чист въздух. Няколко човека стояха до отворените прозорци и пушеха. От храстите и ниските дървета край линията се носеше приятно ухание. Пролетта бе прекрасна.
Ясен реши да стои в коридора, докато не го заболят краката.

О, Там, в една страна, Силикон Мутрофон Чалгария (СМЧ) имаше прекалено много асансьори за никъде, сини балони, червени тигани, глутници бездомни песове, много дупки и разбити пътища, строители на магистрали, даскали и доктори, лаици и дилетанти от сой, театрални илитератори, вкаменени театрали и оперни прими с

Думите „и теб това те чака“ изведнъж изникнаха в съзнанието на Ралица. Тя си бе спомнила една случка отпреди три дена. Уж нищо и никаква размяна на реплики, а до какво се стигна…

Да се родиш българин е безумие. Да живееш като българин е недоразумение. Да си българин в чужбина е парадокс. Да умреш българин е блаженство. Защото, откакто я има България, мъртвите българи са повече от живите. А това е утеха, че отивайки си от белия свят, ние попадаме в по-добрата България.