Език свещен на моите деди,
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не - за ядове отровни.

Иван Вазов



Езикът, на който съм проплакала,
езикът, на който се усмихва мама,
езикът, на който на гъдулката
в унес и с радост свиреше дядо.

Езикът, на който сричах първите думи,
езикът, на който обичах и влюбвах се,
езикът, на който научих децата си -
той ври и сега и кипи във кръвта ми!

Езикът български, запазил гордостта ни,
езикът на който пеят птиците и още
повтарят старите песни родните Балкани
и реките с него към морето се гонят.

Езикът български днес звучи тревожно,
свои, които се наричат, които дори
не могат да обичат, без свян безбожно
нахлуват в светинята като да превземат
божи храм...

И малко е да го "обриша от калта", когато
чужди сме във своята държава, когато
парите - те са чест и слава, блясъкът им когато
"чистий блясък" заслепява на родното ни слово!

Език свещен на моите деди,
как хулниците твои да накажа!?