Душа зелена, синьото небе
и хоризонтът ласкаво разгърден!
Тук всичко си е пак, каквото бе
в годините, когато бях безсмъртен.

Земя – и от надежда по-красива.
Но каква утеха е това?
Тук слънцето е като на бесило,
люшнато над рушнати села.

Сподавен смях, сподавен плач дори,
псувня сегиз-тогиз – като молитва.
Тук всеки ден е събота, подир
Разпети петък и преди Великден.

Мълчи пръстта, по български мълчи.
Дано поне докато мен ме има!
Какво съм аз? Каквото си и ти,
дом имаме и мащеха Родина.

Земя, върху която съм роден.
От Любоизток до Шехерезапад
денят през тебе броди като сляп.
нощта връз тебе ляга като сляпа.
Сълзи? Или трохи небесен хляб?
Звездите пътеводни капят, капят...