Навремето по панаирите обикаляха фотографи, някои от които си носеха реквизит: изрязани от шперплат и изрисувани силуети – на велможи, атлети, принцеси... Минаваш отзад, провираш глава в отвора, където трябва да е главата – щрак! – и ето те принц, културист, герой от приказка, каквото пожелаеш)))
...
Сега съм равен на света –
пръстта, небето, вятъра.
А силуетът на скръбта
е долу, в прахоляка.

Сега съм в оня силует:
атлет на панаира.
И фотографът е отпред,
и аз глава провирам.

Сега е дадено да съм
на времето на гости,
сега е звездният ми сън,
а другият е после.

Сега да имам дом след път,
кора хляб, дотогава,
когато дом ще е студът,
а тишината – хлябът.

Сега, Създателю, сега,
речеш ли – и ми стига.
Но само да родя деца,
и да напиша книга.

Свят като цвят, пари, жени...
И: Следващият, моля!
Аз люпя семки отстрани,
друг в кадъра – доволен.