От шумните поверия на дъждовете
капят всички камъни в сърцето ми.
С премазани пръсти
небето се люшка
на тъничкото си облачно бесило
и нехаят за стареца,
който върви през смъртта,
наметнат единствено с ожулен мрак.

Той никога не прости на мама,
че не се върна на село,
но ме научи да обичам всяка мълчалива живинка,
дори и пуяка, който ме гонеше по двора,
черешата, която градушката за миг уби,
кончето-дивак, което разбираше само от бой,
но ни веднъж не посмях да набия.

Чернобил даже с тях преживях.
А когато се загубих в гората
пак той ме откри -
отново (естествено) плувнала в сълзи.

И както си мислех, че си вечен, дядо,
ти притихнал се прибра при баба, която
така и не ме дочака (нали съм дивно изтърсаче).
При топлите ѝ длани във земята.