Той няма лице,
нито синева,
която да бележи
като тотем уязвимата му същност.
Когато протегне
пълноводните си длани
ми прощава,
че не го обикнах навреме.

Затова ще прекърша
недоносените тела на тревите
в прашния мрак -
така ще разколебая
всяка дръзнала да се промъкне нощ
и ще ѝ докажа,
че подслон може да ми е само той.

Макар и с напуснати залези вместо очи.
Дори и душата му върху мен да вали.