Меланхолията с привичната си тяга
оскърбява дните ми.
Наивността на живота приключи с рани,
които няма как да се поправят.
Късно е вече и със себе си да се прощавам -
турникетът на агонията
непрестанно се затяга.
Отдавна предпочитам да ме няма.
Тържеството на провала е всичко,
което ми принадлежи.
И сънищата.
Само в тях някога съм живяла.