... да можех някой ден да се кача и да изчезна нейде в планините,
загърнал хляба в пътната бохча, загърбил книги, работа, обител,
вдън дълги мезозойски пещери – отшелник, от света да се скатая,
свещичката ми нощем да гори – и Бог да я наглежда из Безкрая,
да ме превърне в гълъб, трън, трева, а може и в каквото си поиска,

из неговата щедра синева – от облак бял! – да си ушия ризка,
да пална огън – и да кипна чай в котлето, дето мама ми остави,
и – свил се под звездите на кравай, да спя върху застиналите лави,
да се завръщам с птиците от юг, да си отивам с вятъра от север,
а, всъщност, все тъй да оставам тук, събран в едната думичка forever.