Още една изтощителна работна седмица е към края си. Много работа, кратък и лош сън, но иначе всичко е наред. В момента животът ми тече съвсем нормално. Много работа и все още съм сам. „Алекс, ще бъда много щастлива, ако най-накрая намериш време да се запознаеш с едно момиче и да го доведеш вкъщи. Аз няма да живея вечно!“ Майка ми винаги се тревожи за мен. Но коя майка не се тревожи?
– Не се притеснявай, майко! Аз знам, че този момент ще дойде! Но ти все още не си толкова стара! И в края на краищата аз съм само на двадесет и шест години!
Алекс се прибираше с велосипед вкъщи, като мина за по-направо през парка. Беше краят на септември и времето все още беше приятно. Вятърът си играеше с косата му. Алекс беше щастлив, че днес е петък и ще може да спи по-дълго през следващите два дни. Два дни, в които можеше да прави каквото си поиска. Да почете някоя книга, да гледа филм или да излезе с приятели ...
Пристигайки вкъщи, той остави велосипеда си под навеса в двора и след няколко кратки стъпки по каменните стъпала стигна до входната врата. През прага вътре тихо се промъкна слънчева светлина. По това време на годината в къщата не беше толкова светло, колкото в разгара на лятото. Въпреки това, Алекс винаги се радваше и изпитваше облекчение, когато затваряше входната врата зад себе си. Той вече викаше майка си от коридора:
– Мамо! Мамо! – Гласът му ставаше все по-силен, тъй като майка му не отговаряше на повикването му. – Мамо! Аз съм вкъщи!
– Да, Алекс! Аз съм тук, в кухнята! – провикна се майка му.
– О! Ммм! Колко приятно ухае! – отбеляза той възхитено, докато влизаше в кухнята. – Какво има за вечеря?
– Има картофен гулаш – отговори майка му и тъй като бе заета да довършва ястието, тя му обърна гръб. – Ема отново ти е писала – отбеляза тя небрежно. – Оставих писмото на леглото в стаята ти.
– Благодаря! Ще се видим по-късно!
Алекс я целуна по бузата и излезе от кухнята. Стаята му се намираше на втория етаж, нагоре по стълбите.
Той реши първо да си вземе душ, за да отмие напрежението от работата. „Не искам да разочаровам майка ми! – мина му през ума, докато беше под душа. – Тя не е имала щастлив живот. За съжаление така и не успях да се запозная с баща ми. Майка ми останала сама на млади години. Аз означавам всичко за нея. Не мога и няма да я разочаровам!“
Алекс излезе от банята и се облече с нови дрехи. Той видя писмото, което лежеше на леглото му, взе го в ръце и го отвори внимателно.

Скъпи Алекс,
Поради непредвидени обстоятелства, за съжаление, не успях да дойда на уговорената ни среща вчера. Вероятно ще се видим утре в осем часа вечерта при фонтана в градския парк. От няколко седмици...

– Алекс, вечерята е готова! Идваш ли?
– Да, мамо! Идвам!
В крайна сметка Алекс можеше да продължи да чете писмото и по-късно. Майка му не трябваше да го чака. Той забърза надолу по стълбите и влезе в кухнята. Майка му сипваше вкусно ухаещата храна в две чинии.
– Харесва ли ти картофеният гулаш? – попита тя. – Има още от него в тенджерата.
– Да, много ми харесва! Но една чиния ми е достатъчна – отговори той с пълна уста.
– Кога ще поканиш Ема на вечеря? Много бих искала да се запозная с нея.
– Ема е много срамежлива. Мисля, че е твърде рано да я каним на вечеря.
– Алекс, просто ми е любопитно – отговори майка му с малко развълнуван глас и продължи: – Ема със сигурност е хубаво момиче, нали?
– Да, мамо! Ема е много симпатична!
Майката на Алекс би трябвало да знае, че той не обича да му се задават такива изпитателни въпроси и въпреки това често го правеше.
– Както и да е, много бих се радвала да се запозная с нея. И знам точно какво ще ми отговориш!
– Има време ...! – изпревари я Алекс.
– Точно така! Това е отговорът, който винаги ми даваш! – засмя се майка му и докосна умилително ръката му.
– Съвсем скоро ще успееш да я видиш. В края на краищата, Ема и аз току-що се запознахме. Има-няма три месеца. Затова все още знаем много малко един за друг. Моля те, дай ни време! Не бъди толкова нетърпелива!
Алекс се опита да запази спокойствие и да не повишава тона на гласа си.
– Ще видим кога и какво ще направиш за това! – Майка му се усмихна едва забележимо и продължи да се храни, потънала в мисли. Тя се поколеба дали да каже още нещо и за момент погледна Алекс право в очите, сякаш търсеше окуражаващ жест в лицето му. Или просто тя се страхуваше да не каже някоя грешна дума. Алекс обаче не забеляза несигурността ѝ.
– Ще видим! Не се притеснявай ... Ще поговоря с Ема за това - каза той уверено.
– „Ще видим!“ Винаги казваш това!
– Майко, не се тревожи! Всичко ще бъде наред! Но сега трябва да тръгвам! – Алекс взе двете празни чинии и ги сложи в съдомиялната машина. – Тази вечер имам среща с Ема. Благодаря за вечерята!
– Прекарай си добре! Много се радвам за теб!
– Мамо, обичам те! – каза Алекс и прегърна силно майка си. – Когато се върна, ти сигурно ще си си легнала. Ще се видим утре!

Точно когато Алекс излезе от къщата, покрай него мина младеж на неговата възраст. Той беше облечен празнично и държеше в ръка бели хризантеми. Очевидно отиваше на нечий рожден ден или имаше някакъв друг повод за празнуване, като най-обикновено парти например ...
Алекс не бързаше. Градският парк се намираше само на един хвърлей разстояние. Така че той щеше да стигне бързо до фонтана. Затова спокойно запали цигара и седна на една пейка между жилищните блокове. „Трябва да помисля отново. Какво вече знае майка ми за Ема? Какво съм ѝ казал за нас? Тя е красиво момиче. Срамежлива е. Запознали сме се на едно приятелско парти. Оттогава сме се срещали няколко пъти. И двамата имаме слабост към книгите. Наистина се разбираме много добре. Ема обича да пише писма, защото намира това за романтично. От време на време ходим и на кино. Майка ми намира Ема за твърде романтична и това много я впечатлява ...“
Алекс седеше точно срещу входа на блока, в който бе влязъл младият мъж с цветята. Някъде от горните етажи се чуваше музика. Той реши да остане още малко и да послуша музиката. Недалеч от него имаше детска площадка, на която няколко момчета играеха футбол. Още не беше се стъмнило. Алекс беше в добро настроение и запали втора цигара. Вечерта беше приятна, нито твърде гореща, нито твърде студена. Той не беше забравил, че ще се срещне с Ема. Само кратко отклонение и ще продължи към парка.
Изведнъж Алекс забеляза нещо, което приличаше на бели топки, падащи от една от терасите на блока. Малко след това празнично облечения млад мъж излезе от жилищната сграда през същата врата, през която беше влязъл по-рано. Той тръгна с бързи крачки по улицата към метрото. Тъжни неща се случват понякога. Хората се срещат, после се разделят ... Алекс се приближи до мястото, където бяха паднали белите топки и навлезе в обраслата морава под терасите. Точно както бе подозирал, тези топки бяха белите хризантеми. Те бяха останали напълно непокътнати. Цветя за Ема, помисли си той. Алекс внимателно събра една по една всички хризантеми. „Е, такива трагедии се случват. Не всяко добро намерение носи очаквания успех.“
– Крадец! Крадец! – разкрещя се някой. Алекс не мислеше, че трябва да бяга. Сигурно беше чиста случайност, че точно в момента, в който той събираше цветята, някой беше ограбен. Но Алекс не беше откраднал нищо. Никой не се втурна към него да го гони. Той се огледа и, когато никой не се приближи към него, той тръгна без да бърза към градския парк с цветята в ръка.
„Ема определено ще хареса белите хризантеми“ – мислеше си Алекс. Никога досега не ѝ беше подарявал цветя. Чудеше се как ли ще реагира тя? Навярно щеше да бъде приятно изненадана ...
Алекс стигна до парка. Както винаги, по това време на деня на пейките седяха влюбени двойки, държаха се за ръце и разговаряха тихо помежду си. Алекс се приближи до фонтана с двата лебеда. Но днес нещо беше различно. Ема все още не беше там. В тревата и по пътеките вече бяха нападали първите жълти листа от дърветата. Листа имаше и във фонтана. Каменните лебеди бяха покрити с дървена конструкция. Заради наближаващата зима водата вече беше спряна. Вчера тя все още бълбукаше от всички тръби и звукът на падащата вода събуждаше топли летни спомени, разпръсквайки щастливо настроение. Вчера долитаха малки птички, за да пият вода. А днес – той вече беше подготвен за зимата. Е! Той нищо не можеше да направи по въпроса.
Точно до фонтана имаше едно високо дърво и Алекс се облегна на него. После той заразглежда по-внимателно в тъмнината цветята за евентуални повреди.
Сякаш от нищото към фонтана се приближи дребен мъж и се прехвърли направо вътре. Той беше добре облечен, носеше спортни обувки и шапка на главата си, която скриваше половината от лицето му. Алекс изобщо не беше забелязан от малкия човек. Може би просто на него не му пукаше дали някой го наблюдава. Мъжът държеше в ръката си дървена пръчка. Той за кратко обходи с изпитателния си поглед ппразното дъно на фонтана, като отместваше встрани нападалите жълти листа в него. Няколко пъти дребният човек се наведе и остави нещо да изчезне в джобовете на панталона му. Вероятно търсеше монети, които туристите през лятото бяха хвърлили във водата с пожелания за любов, щастие и здраве. Малкият човек не изглеждаше много доволен и си мърмореше нещо неразбираемо. Очевидно все още не беше успял да събере достатъчно любов, щастие и здраве в джобовете си. След няколко минути той реши да напусне фонтана. Поради ниския му ръст, излизането от фонтана го затрудни. Едва след третия опит той най-сетне успя да се покатери горе. После бързо напусна парка направо през моравата в посока „Йоханесгасе“. Въпреки малкия си ръст, човекът се отдалечи много бързо.
Постепенно съвсем се стъмни. Лампите в парка се включиха автоматично. Алекс седна на една пейка. Както си седеше там, изведнъж изпита голяма нужда да поговори с някого. Млад или стар, мъж или жена, нямаше значение. Искаше му се да обясни на някой, че неслучайно е тук, в парка. Да каже на някого, че има среща с приятелката си Ема, че тя не е дошла или може би ще дойде по-късно ...
Изведнъж Алекс чу шумолене в листата. Той вдигна глава и се огледа за източника на звука. Необезпокояван, през листата минаваше един таралеж. Той обиколи веднъж фонтана и отново изчезна от погледа на Алекс в храстите.
Алекс остана да седи на пейката известно време. Нямаше закъде да бърза. Очевидно никой не искаше да му прави компания, така че не можеше да говори с никого. Ема също не се появи. В края на краищата тя беше написала в писмото си, че „вероятно“ ще дойде тази вечер. Те „вероятно“ ще се срещнат утре или някой друг ден. Но какво трябва да направи Алекс с цветята сега? Той не смяташе, че е добра идея да ги занесе вкъщи и да ги даде на майка си. Спонтанно взе решение да подари хризантемите на една от влюбените двойки в парка. И без да се замисля много, той се приближи до първата двойка по пътя си. Малко смутен, той подаде хризантемите на момичето и каза:
– Извинете, аз ... просто така.
– Много ви благодаря! – отвърна смутено непознатата, не твърде очарована от този неочакван подарък. Алекс не знаеше какво можеше повече да каже. Затова побърза да остави младата двойка насаме и колкото се може по-бързо се отдалечи с големи крачки. Той беше доволен от себе си. Сега някой щеше да се зарадва на цветята. Алекс си пое дълбоко въздух, въздъхна и почувства облекчение. Хризантемите бяха на правилното място.
Но едва се беше отдалечил на десетина крачки от двойката, той чу пронизителния смях на женски глас. На него ли се смееха? Алекс бе неприятно засегнат. Не беше очаквал такава наглост. Реши да се върне при влюбените. Толкова ли беше смешно, че приятелката му не се беше появила на уговорената среща! Неочаквано за двамата влюбени, които все още седяха на пейката и не можеха да спрат да се смеят, Алекс изведнъж застана пред тях обиден и ядосан. Цветята лежаха небрежно оставени на пейката. Той не можеше да намери думи, за да изрази това, което чувстваше.
– Безсрамна наглост! – каза възмутено той и грабна бързо хризантемите, като възнамеряваше да напусне тази унизителна ситуация възможно. Но в този момент снажният младеж скочи гневно и изтръгна цветята от ръката му. Той приближи изкривеното си от гняв лице съвсем близо до лицето на Алекс и изсъска презрително няколко пъти:
– Педераст! Луд педераст! Изчезвай!
После започна да удря Алекс с цветята по главата, лицето и гърба, като отново и отново съскаше през зъби:
– Педераст! Махай се оттук!
„Какво направих? Аз съм пълен идиот!“ – помисли си Алекс, докато бързаше да остави парка зад гърба си. Искаше му се нищо от това да не се беше случвало. Освен опустошените хризантеми и неговото его, никой друг не беше пострадал от тази среща. „Каква грешка направих! Каква грешка! Откъде можех да знам, че така ще се развият нещата?“ Алекс се чувстваше безпомощен. „Това не трябваше да се случва! Това бе изцяло моя грешка! Грешно решение от моя страна! И очевидно съм срещнал грешните хора.“ Никой не можеше да забележи нараненото му самочувствие.

Вечерта започваше да става хладна. Алекс се опита да закопчае сакото си, но горното копче липсваше. „След нощ като тази трябва да се отпусна, да се успокоя“, помисли си той. „Едно от нещата, които осъзнах сега е, че съм най-големият неудачник в този град!“ Трудно му беше да понесе случилото се. „Емаaa!“, изкрещя силно и продължително той, без да се интересува какво биха си помислили другите за него.
Алекс влезе в първия бар, покрай който мина. Върху белите стени висяха няколко по-малки и по-големи снимки в рамки. Човек можеше да види лицата на Лайза Минели, Марлене Дитрих, Луис Армстронг и още няколко известни певци. Във въздуха се носеше тих, приятен джаз. Алекс си поръча двоен джин с тоник, лед и резенче лимон. Тъй като не можа да открие свободна маса, той остана на бара. Заведението не беше много голямо, но Алекс се чувстваше много удобно в тази уютна атмосфера. Той се опита да не мисли за нищо друго. Харесваше джаз музиката и се почувства по-добре, макар че случилото се в парка все още се разиграваше пред очите му.
Тъкмо когато от тонколоните зазвуча "Nature Boy", любимата песен на Алекс, към него се приближи тъмнокосо момиче:
– Здравей! Алекс? – попита тя, без да е съвсем сигурна дали това наистина е той.
– Здравей, Маргит! Как си? От колко време си във Виена?
– Тук съм от няколко месеца – отвърна Маргит. Очите ѝ блестяха и тя едва успяваше да скрие радостта си от срещата с Алекс.
– Разкажи ми! Защо точно Виена?
– Кандидатствах за мястото, после имах кратко събеседване и ме наеха. В застрахователна компания!
– Добре! Извадила си късмет! Радвам се, че си тук! Доволна ли си от работата?
– Всичко е все още ново за мен. Интересно ми е!
– Днес е петък. Предполагам, че не бързаш.
– Не, току-що пристигнахме. Тук съм с две приятелки от университета. Ще се присъедниш ли към нас на нашата маса? Бих искала да те запозная с тях.
– Супер! Къде сте седнали?
– Чакай малко! По сакото ти и в косата ти има листа от хризантеми.
Маргит започна да почиства листата от гърба и косата на Алекс.
– Алекс, ти да не би да работиш в цветарски магазин? – попита шеговито тя.
– Разбира се, че не! Но мисля, че това би било добра идея! Познавам ли твоите приятелки?
– Не знам. Може би си ги виждал в университета. Нека бъде изненада!

Беше станало доста късно, когато Алекс се прибра вкъщи. Главата му беше замаяна, клепачите му се затваряха за сън, но той бе щастлив. И трите момичета му харесаха. Беше му приятно да бъде с тях. Вечерта премина в шеги, закачки, много смях и алкохол. Накрая и четиримата си обещаха скоро да се срещнат отново.
Майката на Алекс си беше легнала рано. Той се приближи с тихи стъпки до стаята ѝ и отвори внимателно вратата. Тя спеше с разпиляна настрани коса. Той остана изправен до леглото ѝ да я погледа. Телевизорът осветяваше стаята в сребристи мигащи цветове. „Майка ми е красива“ – помисли си Алекс. Той се наведе и я целуна нежно по бузата, изключи телевизора, след което, все така бавно и внимателно, излезе от стаята, затваряйки вратата след себе си.
Под душа Алекс се запита дали някога в живота си е бил по-щастлив от тази вечер. Лицата на Маргит, Джудит и Симона бяха още пред очите му. Той подсуши тялото си с хавлиена кърпа и облече тениска и боксерки. „Не бива да разочаровам майка ми!“ – каза си Алекс. „Но понякога човек просто трябва да прави неприятни неща! Трябва да скъсам с Ема завинаги!“
Той седна на масата, взе един лист хартия, въздъхна отегчено и започна да пише.

Скъпи Алекс,
Вчерашната вечер беше най-вълнуващата вечер, която някога сме прекарвали заедно. Все още си мисля за разговорите и целувките ни. Цялата вечер беше толкова красива, че забравих да ти кажа, че следващата събота заминавам на гости при баба ми в Цюрих. Тя е болна и има нужда от мен. Така че вероятно ще се разделим за няколко месеца или за по-дълго. Колко време ще трябва да остана при нея, засега не мога да знам. В момента сърцето ми се разкъсва, но ще е по-добре и за двама ни, ако не си пишем повече. Не искам да те задържам и да бъда пречка в живота ти.

С много любов
Ема

Майката на Алекс подрежда стаята му всеки ден. Той знае, че тя чете всяко едно от неговите писма. В края на краищата той пише писмата само заради нея. За своята майка. Алекс ще изпрати писмото утре. Когато майка му го прочете, тя вероятно ще бъде разстроена и тъжна. Но само за кратко. Той ще намери решение ... Сега имаше нужда от дълбок и здрав сън …
Докато Алекс лежеше в леглото, той се чувстваше много странно. Това чувство му беше доста познато. Чувстваше се по същия начин, както когато бе малко момче и беше загубил ръкавиците си. Дни наред отказваше да каже истината на майка си. Тогава Алекс се чувстваше виновен и се притесняваше, че тя няма да му купи нови ръкавици…