Така и не умея да прощавам,
научих думи истински и прости.
Наивността си с тях да оправдавам,
когато ме пронизвате. До кости.

Гневът, торнадо често ви помита,
от кремък съм. Искри прелитат. Сини.
И всеки, вечер писал се комита,
на сутринта си знае. Ще му мине.

В очите ви съм някоя. Коя ли?
Навярно непознатото ви плаши?
От махмурлук ви заболя глава ли?
Сама доливах празните ви чаши.

Ех лъвове, проскубани, в зачатък,
отново аспиринчета раздавам.
Политам пак. И чакам ви, оттатък...
Но всъщност на какво ли се надявам?

Оставям кръста, робската верига.
По-тежки са от смърт. Предупреждавам!
Нов свят ще търся, този не ми стига!
Дано да се науча да прощавам...