Стоя смълчан и чакам да премине
започналият нов пороен дъжд.
Не знам защо, но някак притесни ме
това, че се стовари изведнъж.

И тъй, стоя умислен в безистена
и чакам нервно той да превали.
По улицата, слабо осветена,
се стичат вече истински реки.

Тогава виждам как водата носи
макет на малка лодка от дърво.
Започвам да се чудя над въпроса
от кой ли е сглобена и защо.

Внезапно лодката пред мен се спира,
приклещена от щръкнало паве.
На корпуса й думи аз съзирам,
написани със почерк на дете.

И трогвам се от текста лаконичен,
приисква ми се с друг да споделя
посланието нежно и лирично,
стаило слънце въпреки дъжда.

Притичвам бързо, за дъжда нехая.
Побутвам лодката да продължи
към някой, който спешно се нуждае
сълзите във дъжда да пресуши.

Отново в безистена се стаявам.
В главата ми ехти един рефрен.
`На всички щастие аз подарявам!` -
незримо слънце във дъждовен ден.