Ако някой ден, още в зората,
морен пътник на прага почука,
не затръшвай пред него вратата.
Не случайно той спрял се е тука.

Преживял и беди, и неволи,
от години вървял е към тебе.
Не за залъче хляб ще помоли.
За душата му цяр е потребен!

Ще поиска не нещо голямо,
а в очите за миг да надзърне,
да докосне косите ти само -
и живота си пак да си върне.

Мълчаливо ръка ще протегне
със събрани молитвено пръсти.
Не плаши се, когато посегне -
ще въздъхне и теб ще прекръсти.

Ще затупка сърцето ти лудо,
ще нахлуят в миг образи, думи...
Остра болка във теб ще събуди
парещ спомен за сладко безумие.

А пък той ще отмине безмълвно -
всеки странник сто пътища има,
щом сърцето със обич е пълно,
обещано на свидна любима...