Опитвам се да не потъна,
над блато людско ме крепи
едничък светъл лъч – опънат,
там, дето младостта ми спи.
И явно много отдалече,
той, както Господ ме обрече,
сияе блед и изтънял.
Но грее в моя стих и пази,
душата бяла сред омрази,
обиди, скръб и рядка кал.

Когато смъртно отмалели,
провиснат моите крила,
невзрачна птичка в чудни трели,
припомня ми, че съм била,
на враг и на палач любима,
че тях ги няма – мен ме има
и ако вярвам в своят път,
ще нося любовта на Бога,
ще пиша, чак додето строга,
за мене тихо дойде смърт.

Цвят нежен съм, в сурово време,
присъдата ми е: поет.
И никой няма да отнеме,
стиха ми от любов обзет!