Прозаично, критично и носталгично
отлюспват се дните от мен
трият от себе си тръпнещи мигове
бягащи бързо с рефрен.
Тактакащи токчета, къси полички,
роклите с ярки цветя,
захвърлих ги вече, сбогом на всичките
шапки, о миг суета.
Сянка на птица, морна, уплашена,
гърчи се свива криле,
вятърът скитник понася я леко,
там сред открито море.
Хихикащо, смигащо полутананикащо
времето кърши снага
бързо подтичвайки , стремглаво отлитайки
играе си с нас и сега.
Миг от безвремие, тръпки, студено е
чорлави мисли, проблем,
още е зима, чакай, далече е, времето спряло е в мен.