Ой те тебе, вятърко
де си ми тършувал
из хамбарите на
нашата прашна съвест?
Де си ми лудувал
из зелените морави
на нашата рошава младост...
Ой те вихрогинецо
дето буниш лоното
на наслоения ни навик
и повдигаш зеленясалите
керемиди на застоя.
Завихри се вестоносецо
изкърти жалките ни упования.
Пък довей жаждата ни
за живот, за бъдно,
за новото ни утре.
Ой те тебе хало луда,
дива кобило необяздвана,
пролетко необуздана!
Приеми жребеца
върлуващ из гумното на живота,
отделящ зърното от плявата.
И създаващ живот.
Приеми вихъра
с черната му грива
и дивия нрав.

Па му се отдай.