Вървяха по коридора към стаите си. Днес напрежението между тях беше по-осезаемо от всякога.
За първи път и двамата останаха до края на вечерта. За първи път останаха само двамата в края на вечерта. Вече толкова години успяваха да контролират това необяснимо електричество помежду си, да го игнорират, да го подиграват и омаловажават. Днес може би му се оставиха. Или може би на пращящата енергия между тях й писна от преструвки и прогони обичайната им насилствена проява на здрав разум.

Стигнаха стаите си. Една до друга. По някаква иронична подредба, може би шега на съдбата, стаите им винаги са една до друга. Безброй пътувания направиха заедно, най-често и с други хора, и винаги, винаги техните две стаи са една до друга. Забелязаха тази тенденция отдавна, но никой не я изрече на глас. При настаняване се заяждаха кой кой ключ да вземе, след което ходеха да оглеждат стаите си, за да се заяждат чия е по-хубава. В повечето случаи беше предварително ясно, че стаите са почти или напълно еднакви, но не спираха да правят тази закачка. Това беше единственият начин да се озоват заедно в една стая, до едно легло.
При разглеждането днес той беше видял нещо в стаята си, на което тя не бе обърнала внимание. Или се беше направила, че не вижда. Не, имайки предвид колко е емоционална, ако го беше видяла, целият хотел щеше да чуе възторга й. Със сигурност не е видяла. В стаята не беше особено светло, когато влязоха за обичайния оглед с цел заяждане, а и минаха през процеса съвсем набързо, защото бяха премръзнали и нямаха търпение да влязат в баните за горещ душ.

На стената в дясно от леглото беше окачена малка картина. Триптих. Чернокоса жена. Покрито с косата лице. Три пози. И една червена рокля. В първата сцена от триптиха жената стоеше в гръб, а роклята и косата й бяха развени от вятъра. Във втората сцена жената прегръщаше съблечената рокля, прикривайки с нея голото си тяло, а косата беше паднала върху лицето й. В третата сцена жената лежеше по гръб върху роклята, косата отново бе върху лицето й, а извивките на конвулсиращото й тяло крещяха от обзелия я екстаз.
Червена рокля. Тя има красива червена пола, която той упорито нарича рокля, с която обича да се снима на необичайни места. Червената пола се е превърнала в разпознаваема част от нея. Червена пола, черна коса… Тя!
Мисълта за това как ще й покаже картината го човъркаше цяла вечер. Представяше си реакцията й. Представяше си многобройни варианти на реакцията й. От представите му се обръщаше стомаха. И тогава здравият разум му забиваше кроше - Спри се! Спри! Не трябва да й показваш картината! Не трябва да предизвикваш събития, разрушителни събития! И той спираше. Закратко.

Вървяха по коридора към стаите си. В мълчание. Само тишината чуваше виковете, скрити зад собственото й тежко присъствие. Той отключи вратата на стаята, тя ровеше в чантата си. Пожелаха си лека нощ. Той влезе и понечи да затвори вратата. Тя продължаваше да търси ключа. Някаква малка неконтролируема искрица в него прие породеното от тази бездънна яма дамската чанта забавяне за знак за действие и изстреля от устата му:
- Я ела да видиш какво открих в стаята си.
Тя се сепна. Поколеба се. Искаше й се да изтича в стаята му, да тресне вратата и… Но тялото й, подвластно на разума, се възпротивяваше.
- Пак ли някаква глупотевина? - каза тя, колкото да наруши конфузното застиване.
- Ха ха ха. Довери ми се, ще ти хареса.
Довери ми се. Случваше се да й казва това в различни ситуации. И винаги, когато му се беше доверила, не бе сгрешила. Смехът му, винаги мек и предразполагащ, разсея ступора й и тя влезе в стаята му. Той се поколеба дали да остави вратата отворена, но в крайна сметка я затвори. Тя застана в средата на малката стая и се заоглежда. Той спря до вратата, за да не се доближава прекалено до нея, и посочи към картината. Тя застана пред триптиха. Изненадата й изпълни стаята. Не започна да вика и скача, както обичайно реагираше на неща, които я изненадват и забавляват, а само сложи дясна ръка пред устата си. Обърна се към него с широко отворени очи и прошепна зад ръката си:
- Това съм аз!
“Да, ти си. Както си в малките неща, които ми се явяват в ежедневието. Както си във фантазиите, от които бягам.” Умът му осезаемо изпускаше контрола. Умопомрачението, което е естествен резултат от упорития самоконтрол и насилственото налагане на спирачки на инстинктите, взе превес и го отведе до нея. Погледна я в още по-разширените от изненада очи за не повече от секунда, отдръпна закриващата устата й ръка, сграбчи я през кръста и я целуна. Стегнатото й от напрежение тяло сякаш избухна, отпусна се в грубата му прегръдка и тя също го целуна.

Времето забави хода си.
Земята спря да се върти.
Стаята полетя извън пространството.
Леглото пламна в жарава.
Стените засияха в огнени отражения.

Тя се сви на кълбо. Той я прегърна. Сгуши я до потрепващото си тяло и препускащото си сърце. За миг. Миг, очакван и мечтан, както никой друг миг на света. Миг, побрал в себе си вечности и вселени. Миг. Тя скочи, трескаво се облече, погледна за секунда картината и нито за секунда него, и излезе от стаята.
Дълго рови за ключа. Или поне й се стори дълго. Понечи да изсипе безброй проклятия върху чантата, в която никога нищо не успяваше да намери лесно, но мисълта, че ако не беше чантата, то последният час нямаше да е такъв, какъвто беше. И дали беше час? Колко време продължи този отрязък, изваден от времето и пространството? Няма значение, точно това няма значение. Разтърси глава, за да се фокусира и пъхна ключа в ключалката. Влезе, заключи вратата, съблече се и отиде под душа, като концентрирано си налагаше да не мисли, да не си задава въпроси, да не изпада в паника. Излезе от банята, облече си бельо и някаква тениска, каквато успя да намери в тъмното, и тихо и внимателно се пъхна под завивката. Очакваше, че остатъкът от нощта ще премине в безсъние и панически блъскащи се в главата й мисли. Изненадващо за нея е заспала почти веднага след лягането. Събуди се от шуртящия в банята душ. Мъжът й се къпеше.
А той… Той лежа дълго в позата, в която тя го бе оставила. Не успя да овладее мислите си. Упреци, щастие, страх от утрото, страх от утрето, парещи следи от докосвания, въпроси… Пълен хаос върлуваше в ума и сърцето му. Накрая успя да стигне до това, което с нея си казваха в различни необичайни ситуации - “Всичко е такова, каквото трябва да бъде.” Придърпа разпиляните чаршафи, зави се и заспа.