Заваля дъжд и после слънцето грейна и ето я дъгата, за радост на душата, извисила се високо в небето, далече на хоризонта, а краищата И опират в земята.
Отивам аз под дъгата, хващам се за един жълт лъч светлина и нагоре се катеря и ето ме вече на средата на дъгата. А от другият край на дъгата, тръгнал си ти и се срещаме на средата на дъгата. И сядаме на нея, поглеждаме се в очи, докосваме лекичко и нежно ръце и пърха моето сърце, усетило как твоето учестено бие. И гледаме небето, мълчим и се любуваме на природната картина, ширнала се под нас. Ето я реката, като змия е извила снага, ето и града с къщите, колите и хората. Като точици вървят насам, натам, забързани и не поглеждат небето и дъгата. А ние им махаме с ръце и им викаме от сърце: - Погледнете небето и дъгата и се усмихнете, хора! Радвайте се сега на мига! Мигът не се повтаря!!!