По миглите на дивия овес
търкулва дъжд сребристите си капки.
И тръпне кротката кошута, чака
пощада или милост от ловец.

Очите ѝ излъчват благослов –
защото друго в себе си не носи
и не задава глупави въпроси,
когато става дума за любов.

Мъглата щом се заплете нощес
сред хълмовете с пожълтели шапки,
последният ѝ дъх ще е надраскал

прощален ред за дяла ѝ злочест –
че този, който стреля, не заплака
и се изниза тихомълком в мрака.